— Не…
— Дейвид! — изписка Ейми.
Викът й бе заглушен от странна експлозия — чудато накъсана и частична. Помещението се разтресе, а после дойде и ударната взривна вълна.
Сякаш сам Господ замахна силно и запокити Дейвид в ъгъла, тръшна го върху циментовия под. После пушекът и чернилката обгърнаха всичко.
50
Болката беше съкровена и силна, някъде дълбоко в него. Болка, която живееше в мрака като безоко животно. Но после той отвори очи и установи истината — беше оцелял. Но беше наполовина затрупан под отломки и камъни, почти не можеше да помръдне, но можеше да диша и да вижда.
Подземието се беше срутило. По-голямата част от кухината беше запълнена с камъни и пръст, погребали сандъците и потушили пламъците. Цареше почтителна тишина. Дейвид си даде сметка, че най-вероятно бе извадил късмет. Ако всички експлозиви се бяха взривили, най-вероятно щеше да е мъртъв. Може би огънят беше повредил жиците, може би беше избухнала само една бомба.
Пламъците вече гаснеха, но той все още беше в капан, под камъните. Не се чуваха други признаци на живот и със сигурност нямаше спасение.
Шум. Дейвид се озърна наляво и надясно — отнякъде се процеждаше светлина, някъде по-нататък в тунела. Отвор, откъдето влизаше въздух и поглъщаше тъжния сивкав пушек.
Земята отново се раздвижи на няколко метра от него. Появи се лице.
Мигел, който чистеше пръстта от лицето си.
Мигел беше оцелял. Неубиваемият убиец, джентилакът от горите на Ираути.
Терористът лежеше проснат и кървеше обилно от рана отстрани на главата, а друга дълбока рана на крака му — дълбок разрез — лъщеше гордо.
Пушекът и прахът от експлозията се разнесоха печално, когато и последните бензинови пламъци угаснаха.
Мигел видя Дейвид.
Терористът се свъси. Свъси се и се засмя и поклати кървящата си глава. После отметна една дъска от гърдите си, освободи се и започна да се спуска по осеяния с отломки циментов под към Дейвид.
Кръвта на Дейвид се смръзна. Имаше нещо неизразимо в бавното и зловещо пълзене на кагота, който влачеше смазания си крак. Примъкваше се към Дейвид.
Обзет от отчаяното желание да избяга от този човешки червей, от този окървавен хищник, Дейвид отново се помъчи да се освободи, обаче скалите и камъните се оказаха прекалено тежки. Затискаха го. Щеше да бъде премазан като вещица с камъни. А сега и Мигел беше отгоре му.
Слюнки течаха от устата на терориста. Мигел разкъса ризата на Дейвид и оголи плътта. Струя слюнка се проточи от широката му и белязана уста. Кожата на Дейвид потръпна инстинктивно от противната топла слюнка.
Тържествуваща усмивка грейна на лицето на кагота.
— Jaio zara, hilko zara…40
Мигел избърса уста, оголи зъби, доближи устата си до голата плът и впи зъбите си. Глозгаше Дейвид жив. Той усещаше как зъбите на терориста се впиват в мускулите на корема му и как ръфат, ръфат, докато Мигел се опитваше да откъсне залък, стенеше с наслада, глозгаше корема на живия човек, смучеше рукналата кръв…
Изстрел запокити Мигел настрани, Дейвид ахна, а втори изстрел пръсна главата на терориста като огромно кърваво цвете, като зловещ червен карамфил. Някой го застреля на място. Над него се надвеси Ейми и още някакви хора. Бяха пропълзели през светлия отвор и Дейвид гледаше ужасен и уплашен как Ейми, Ангъс и другите махат камъните и го освобождават…
— Хайде — опита да го изправи на крака Ейми.
Той сведе поглед към корема си. Кървеше, имаше следа от ухапване и малко кръв… но беше добре…
— Бързо! — провикна се Ангъс и кимна с глава, сочейки пътя за бягство. Горе като че ли имаше войници. Или полицаи… нагоре в тунела. Ярки светлини. Фенерчета. Униформи.
— Но… — възрази Дейвид. — Но…
Ейми стисна ръката му. Погледът й беше пламенен, неистов.
— Сключих сделка с полицията. Те искаха Мигел, Дейвид. Дадох им Мигел и архивите — заради нас, заради мен и теб. Сега се опитай да тичаш — полицията се бие с хората на Мигел в бара…
— Трябва да тръгваме! — провикна се Ангъс.
Свлякоха се още камъни. Скални късове и кални отломки се изплъзваха, стенейки, цялата система от проходи беше дестабилизирана. Покатериха се през отвора в прохода и хукнаха да си спасяват кожата, преследвани от кална стена — всички бягаха, търчаха с всички сили, спасяваха се, погнати от вълна от кал, като от див звяр, като хищно пещерно чудовище с паст от сиви и черни скали, което ги гонеше, опитваше се да ги погълне живи, същински скален вълк.