Седна на пластмасовия стол до Дейвид. Който се обърна.
— Сузи отиде до супера… с Конър. Май за още вино.
— Добре.
— Пакетът — продължи Дейвид. — От Ангъс ли е?
— Да.
Пауза.
— Е?
— Твоя е. Точно както ти каза. Каза го и беше сигурен.
Дейвид кимна.
— Просто исках наистина да се уверя. Не че щях да я обичам по-малко. Тя ми е дъщеря. Обаче… от медицинска гледна точка трябваше да знам. Ами Конър? Той…
— Всичко е наред. Добре е. Чиста работа.
— Добре. Това наистина е добре.
— Дааа…
Двамата се умълчаха. Ейми беше станала и си играеше с малкото си момиченце — русокосото двегодишно дете се кискаше, подскачаше и сочеше птиците по дърветата край реката.
— Интересна работа — тихо се обади Саймън, — дъщеря ти всъщност изглежда като англичанка. Представи си! Има гените на баба си…
— И е наполовина еврейка и една четвърт баска. Май тя е светлото бъдеще на света! А в момента може да казва само: тате ходи магазин. — Дейвид се наведе и се провикна към момиченцето: — Елоиз Мартинес, дръж се добре с майка си. Тя те учи да познаваш дърветата…
Елоиз се усмихна.
Вятърът кротко клатеше крайречните дървета, въздухът беше топъл, но свеж и ухаеше на гора. Дейвид взе чашата с виното си и я вдигна към хоризонта, сякаш вдигаше тост за Пиренеите:
— Разбира се, това означава… че те наистина са измрели. Каготите. Горките каготи. Изчезнали са завинаги. — Вдигна чашата още по-високо: — Вече ги помнят само планините.
Саймън кимна, отпи от сока си и погледна към бълбукащата вода на младата река Адур. Пейзажът беше красив, меланхоличен, спокоен. Реката тържествуващо препускаше през горите към морето някъде в далечината. Приличаше му на засмяно момиченце, хукнало към разтворените обятия на майка си.
Благодарности
Изказвам признателността си към всички, които подпомогнаха намибийските ми изследвания, най-вече на хората от Канън Лодж, Намиб Дезърт Лодж, Людериц Нест и Клайн аус Виста. Невероятни места. Служителите от Организацията за регулиране на отношенията между слоновете и хората (EHRA), които ми показаха вълнуващите пейзажи в Дамара с намибийските пустинни слонове, ми оказаха безценно съдействие.
Дължа благодарност и на Марк Кърлански и на Пади Удуърт за изключително информативните им книги за баската култура, на всички в Сугарамурди в Навара, на учените от проекта „Разнообразието на човешкия геном“ в Станфордския университет (който през 90-те години на XX в. беше прекратен след развихрила се полемика) и на доминиканските монаси от приората „Ла Турет“.
Редакторите ми Джош Кендал в Ню Йорк и Джейн Джонсън в Лондон проявяваха търпение, усърдие и проницателност месеци наред: изключително съм им признателен. Благодарен съм и на агента си от „Уилям Морис“ Юджийн Фърнис, и на Джей Мандел от „Уилям Морис Ендевър“ в Ню Йорк.
И накрая бих искал да изразя благодарността си към Мари-Пиер Мане Бозак, която ме допусна в дома си в Тарб, Южна Франция, и разкри пред мен забележителното си родословие.
Тази книга е за Мари: последната каготка.