— Една бира, моля!
— Точно така. Une biére s’il vous plait. Ein bier bitte.
— А как е „Една бира, моля“ на баски?
Ейми го изгледа и отговори:
— Garagardoa nahi nuke.
Седяха на слънцето в напрегнато, но приятно мълчание. После порив на вятъра накъдри чадъра. Дейвид погледна наляво: от запад плавно се носеха облаци, други, по-плътни се скупчваха покрай отсамния склон на Пиренеите, сякаш палто от бяла овча кожа бавно се свличаше от нечии рамене.
— Е, откъде да сме сигурни, че Мигел няма просто да те последва и да цъфне тук? — попита Дейвид. — И да те нарани. Не разбирам — изглеждаш спокойна. Е, поне относително спокойна.
— Той беше пиян. Удрял ме е само веднъж преди.
— И преди те е удрял?
Тя се изчерви, после побърза да добави:
— Обикновено се мотае в Билбао или в Байон с другите водачи от ЕТА. Рядко идва в Навара, понеже може да го видят. Двамата с теб просто нямахме късмет. А и аз не възнамерявам да позволя на това копеле да ме преследва.
Последните думи изрече предизвикателно — нежните й ноздри потрепваха, очите й гневно се разшириха.
Дейвид усети решимостта и здравомислието в думите й, но въпреки това се чувстваше неуверен и напрегнат.
— Добре, хайде да отидем да разгледаме църквите от картата ми.
Ейми кимна и се надигна. Когато се качиха в колата, първите капки дъжд вече пръскаха по предното стъкло.
— Колко бързо се променя. През есента.
Дъждът барабанеше по покрива на колата като мажоретен ритъм. Дейвид бръкна в жабката и извади скъпоценното листче, внимателно го разгърна и й показа картата, заради която беше прелетял от другия край на света.
Забеляза изгризаните й нокти, когато Ейми посочи звездичките:
— Ето тук. В Арискун.
— Знаеш ли го?
— Да, чувала съм за него. Едно от най-традиционните баски села. Високо в планината. — Ейми погледна Дейвид право в очите. — Мога да те заведа.
Той обърна колата и изпълни указанията на Ейми: към Франция, границата и бледия силует на планината. Към Отвъдната земя.
Докато се катереха нагоре по склона, селата оредяха. Призрачни късове мъгла се носеха над стръмните склонове — меланхолични тесни знамена като флагове на отстъпваща призрачна армия.
— Съвсем близо сме до границата — отбеляза Ейми. — Преди тук идвали контрабандисти. И бунтовници. Вещици. Терористи.
— Накъде?
— Натам.
Ейми му сочеше тясна лъкатушна отбивка, над която имаше едва различим в мъглата знак.
Пътят към Арискун, най-тесният досега: високи планински храсти и грамадни канари ги ограждаха от двете страни, сякаш едри здравеняци се опитват да ги притиснат в ъгъла. На запад се нижеха още планински върхове, които се смаляваха в мъгливата далечина.
— При ясно време се вижда чак до Франция — отбеляза Ейми.
— Едва различавам проклетия път.
Навлизаха в мъничък и типично баски селски площад. Имаше обичайното игрище за пелота, няколко терасовидно разположени средновековни каменни къщи и по-голяма каменна постройка, увенчана със скулптиран герб. Крилат двукрак дракон танцуваше върху мокрия каменен герб — дракон с гневно извита опашка и женски нокти.
Селцето беше безлюдно и празно. Паркираха до голямата постройка, цялата осеяна с графити на ЕТА.
Eusak Presoak, Eusak Herrira11.
Под този лозунг се мъдреше още по-грамаден графити надпис. Написана на традиционното назъбено и древно баско писмо, думата се разпознаваше безпогрешно.
Otsoko.
До думата в черно беше скицирана вълча глава.
Вълка.
Ейми застана до Дейвид и се загледа в рисунката.
— Някои баски деца го боготворят… — поясни тя.
— Защо?
— Защото той е напълно безмилостен. Съвършен убиец… който се появява и изчезва. И никога не го залавят.
Тя видимо трепереше.
— И се възхищават на жестокостта му, разбира се — додаде тя.
— Мигел е… особено жесток, така ли?
— Бомбастично. Чувствено. Поетично жесток. Испанците изтезават баските радикали, обаче Мигел им отвръща със същото. Наплашил е до смърт испанската полиция. Дори частите за борба с тероризма.
Ейми се приведе, за да разгледа рисунката по-отблизо.
— Как точно ги изтезава? — попита Дейвид.
По русия й бретон имаше капчици от мъглата.