Фермина, много по-младата съпруга на Хосе, се оказа страстна готвачка. Отрупаните й с гривни ръце им принасяха от тясната кухничка традиционни баски ястия, които Хосе възторжено им представяше и обясняваше.
Хапнаха люти чушлета от Еспелете, изпечени на шишче с tripotx — агнешка кървавица от Бирайтоу; опитаха Gerezi beltza arno gorriakin — черешова супа с цвят на червено вино, поднесена с бяла топка бита заквасена сметана; след това „бузите на хека“, украсени с маслини; последва мазен kanouga — шоколадов карамел — и мека нуга турон от Виская, а също овче сирене от Ираути с черешово сладко, като всичко това прокарваха с пенести халби най-различен баски сайдер: червен, зелен и жълт и силно алкохолен.
Между блюдата на това пищно угощение Хосе говореше ли говореше, обясни произхода на каскета сред овчарите от Беарн, описа с патос величавите борби с овни в Аспейта, показа на Дейвид едно скъпоценно разпятие от позлатен бронз, благословено някога от папа Пий Десети, говори загадъчно за кромлехите в горите на Ронсесвалес, построени от легендарните великани и от митичните маври, за джентилаките.
Беше изтощително, но и увлекателно, дори хипнотично. Накрая Дейвид се почувства дебел, пиян и нещо като лингвист аматьор. Почти забрави за стегнатия обръч на тревогата и за причината да дойде тук. Обаче все пак не напълно. Никога не би могъл да забрави напълно. La violencia, la violencia.
Това трудно можеше да забрави.
Дейвид погледна Ейми. Тя беше зареяла поглед навън през прозореца. Той отново погледна към стаята.
Хосе посръбваше шери, Фермина беше заета в кухнята — май правеше кафе. Моментът беше подходящ. Дейвид запълни мълчанието и попита Хосе дали би искал да чуе разказа му, да узнае причината за мисията на Дейвид в Испания. Хосе се облегна.
— Разбира се! Но както написах в съобщението си, мисля, че вече знам отговора. Знам защо си тук!
Дейвид впери поглед в стареца.
— Е?
Той замълча, за да подсили въздействието.
— Познавах дядо ти. Досетих се веднага щом Ейми ми спомена името Мартинес.
— Как така? Кога?
— Отдавна, преди много години! — Усмивката не слизаше от устните на стареца. — Бяхме приятели от детинство в… в Доностия, преди войната. После семействата ни избягаха във Франция през 1936 година. В Байон, където правят еврейски шоколад. Най-хубавият шоколад на света!
Дейвид се приведе още по-наблизо и зададе най-логичния въпрос:
— Дядо ми баск ли беше?
Хосе се засмя пренебрежително — сякаш въпросът на Дейвид беше едва ли не сюрреалистично глупав.
— Ама разбира се! Да. Не ти ли е казвал? Съвсем в негов стил. Той беше… загадъчен човек. Но, да, беше баск! Както и младата му съпруга, естествено! — Хосе погледна закачливо към Ейми, после отново към Дейвид. — Та така, Дейвид Мартинес! Ти си баск, поне частично — човек от Еускади! Можеш да свириш на чисту14 в деня на свети Фермин! Е, отговорих ли на всичките ти въпроси? Разбудена ли е загадката?
Дейвид поседя мълчаливо няколко секунди, осмисляйки чутото. Това ли беше всичко? Дядо му беше баск, но нито веднъж не му го бе признал?
После Дейвид си спомни за картата и за църквите. И за наследството. Те къде се поместваха в картинката?
— Всъщност не е, Хосе. Има и още.
— Още ли?
— Хосе — прекъсна го Ейми. — Статията във вестниците. Наследството… Картата. Не си ли я виждал?
— Не чета вестници! — заяви Хосе с поугаснала усмивка. — А каква е тази друга загадка? Разкажи ми! Какво още искаш да узнаеш?
Дейвид стрелна въпросително Ейми с поглед: тя сви рамене, сякаш му казваше: хайде де, продължавай, защо не, така и така сме тук!
И Дейвид започна. Разказа за дядо си, за църквите и за завещанието. Докато говореше, извади от джоба си картата с отбелязаните със сини звездички места.
Обстановката в скромната къща се бе променила.
Фермина стоеше на вратата на кухнята, обвита в напрегнато мълчание. Старецът смръщено разглеждаше картата. Лицето му беше навъсено, почти трагично. Изглеждаше едва ли не… съкрушен.
Слисан от въздействието на разказа си, Дейвид остави картата върху масата. Сякаш светлината в стаята бе станала по-мъжделива и само меката бяла хартия на картата сияеше.
Хосе се наведе и взе картата. Няколко минути гали протритата хартия. Разгърна я и разгледа сините звездички, мърморейки си нещо неразбираемо под носа. Никой не помръдваше.