После Дейвид изрече въпроса, който се налагаше от само себе си, същия въпрос като преди:
— Вече може ли да отидем в полицията?
— Не.
— Знаех си, че ще отговориш така.
Тя се усмихна вежливо.
— Разбира се, обаче е вярно. Никаква полиция. Научила съм го от Хосе. Става ли дума за баски, нямай доверие на полицията никъде, и от двете страни на границата. — Ейми го удостои с още една тъничка усмивка през стиснати устни. — Знаеш ли, че в Страната на баските има пет полицейски части? И всичките са опасни. Някои са убийци от Испания. В други са проникнали хора от ЕТА… Може отново да се окажем в опасност.
— Добре де, но вече сме във Франция.
— Все тая. Хайде просто… да се махнем. Помисли.
Той отстъпи. Може би тя имаше право. Всъщност подозираше, че Ейми греши, но след последните няколко часа не искаше да й възразява, нито да я притиска повече от необходимото.
Пътуваха, грееше слънце, пътуваха.
Дейвид и Ейми размениха местата си и сега той се зае да я упътва. Имаше много ясна представа къде иска да отидат — още по на север и на изток, в Гаскония, далеч от Испания. Към другите градове, отбелязани на картата. Савин. Кампан. Люз сен Совер.
Знаеше точно къде ще отидат, понеже повече от всякога бе твърдо решен да открие истината за църквите, за картата и за дядо си. Диващината и ужасът от предходните няколко дни само подсилваха целеустремеността му. За своя собствена изненада Дейвид установи, че е въодушевен от бързината на събитията, от поставянето на целите, от причините за нещата. Поне в живота най-сетне имаше удовлетворителна, макар и трудна цел, ежедневието му протичаше на високи обороти и с точна посока след цяло десетилетие на апатия и отчуждение. Сякаш пътуваше в много бърз влак, след като безцелно е карал кола по брега.
Ейми знаеше ли къде отиват? Вероятно, сигурно, кой знае. Тя сякаш едновременно го подмамваше и подлъгваше. Беше като дълбоко синьо езеро насред скалите, останало след прилива, пълно с измамно бистра вода. Докато Ейми говореше, беше честна и пряма и Дейвид сякаш виждаше всичко — дъното, скалите. Обаче гмурнеше ли се вътре, осъзнаваше истината. Би могъл да се удави в студените и дълбоки води, понеже нейните дълбини криеха опасности.
Затова просто пътуваха.
Околността се ширеше необятна, а тесните френски пътища бяха бавни и пълни с трактори и пикапи на фермери. Няколко часа се влачиха през сънливи селца и забравени баски поселища, покрай ферми, където ръчно написани табели рекламираха Fromage d’Iraty18. На хипнотичната светлина на ранния следобед Дейвид отново се унесе във видения — този път спомени за детството. Играеше ръгби през лятото с баща си — спомни си ослепителната му и щастлива усмивка, острия мирис на кожената топка за ръгби, която усещаше грапава в дланта си. Голямото семейно куче подскачаше весело по тревата. Щастие. И после печал.
Най-накрая спряха в един голям хипермаркет „Карфур“ на главния път за Молеон, където в някакво безлично кафене хапнаха зелена салата и печен сандвич с шунка и сирене, купиха си дрехи и паста за зъби, взирайки се безмълвно един в друг над щандовете на супермаркета. Бяха бегълци, които се крият. А не можеха да имат доверие дори на полицията.
Най-накрая се изкачиха до градчето Молеон Лишар, разположено на брега на красива река и заобиколено отвсякъде от зелените възвишения на Пиренеите.
Дейвид стигна право в средновековното сърце на града и паркира. Протегна се, понеже тялото ужасно го болеше след дългото шофиране, след преживените в пещерата и в гората ужаси. Градчето беше тихо, по калдъръмените му улички в здрача се разхождаха двойки. Ейми и Дейвид се присъединиха към тях — отидоха до брега на реката и от моста се полюбуваха на сините води. В мекия сумрак на ранната есен над главите им кръжаха лястовици. Дейвид се прозя.
— Капнал съм.
— И аз.
Оставиха колата където си беше и отидоха в най-близкия хотел — красив, но скромен хотел две звезди близо до централния площад на градчето, чиято собственичка беше французойка на петдесет и няколко години. Жената имаше толкова дълги и толкова ярко лакирани нокти, че приличаха на пурпурни животински щипци.
— Bonsoir! J’ai deux chambres… mais trés petites…19
— Няма нищо — увери я Дейвид, като се стараеше да не гледа ноктите й.
Асансьорът беше най-миниатюрният в цяла Гаскония. Дейвид спа неспокойно. Цяла нощ сънува.