Дейвид се шмугна обратно в тъмните сенки. Скован от страх. Ейми също се дръпна от прага.
— Още не ни е видял.
— Но ще ни види. Идва… В капан сме.
От тъмната вътрешност на църквата впериха поглед към злокобно ярката светлина.
Друг глас се намеси в напрегнатия им разговор. Свещеникът буташе Ейми и настойчиво й говореше нещо.
Ейми преведе:
— Казва, че можем да избягаме. Да минем през другата врата. Каква е?
— La porte des Cagots! — заеквайки, отговори свещеникът. — La porte des Cagots!20
Свещеникът забързано ги поведе към другата врата, прекосявайки църквата. И дърдореше като обезумял. Ейми и Дейвид го последваха.
Ейми прошепна:
— Казва нещо за вратата на… каготите? Водела към средновековния квартал… можело да се измъкнем оттам. Твърди, че може да избягаме…
Застанаха пред страничната врата, скромната врата, по-малката врата. Ейми погледна Дейвид, той погледна нея.
— Дейвид!
Той примижа и отново огледа площада. Доста далеч — макар да бе трудно да се определи, понеже светлината беше ослепителна в сравнение със сумрака в църквата — трите фигури, изглежда, бяха спрели.
Но после бързо закрачиха към църквата.
— Идва!
— La porte!
Възрастният свещеник се мъчеше да отвори вратата, обаче бравата явно не бе помръдвала от десетилетия. Дейвид му се притече на помощ. Въртеше, дърпаше — нищо.
— Съвсем е ръждясала!
Дланите на Дейвид бяха потни от напрежение — и от страх — но той сграбчи старата дървена брава и отново я натисна с все сила.
Мигел се приближаваше, почти бе стигнал църквата. Всеки момент щеше да влезе, да ги види, притиснати в ъгъла… и да извади пистолета си. Портата обаче не поддаваше.
— Опитай с това!
Ейми държеше в ръка стъкленица.
— Взех го от олтара. Миро.
Мирото се просмука в бравата, докато Дейвид неистово я въртеше. Възрастният свещеник мърмореше:
— Votre pére, votre pére…21
Металът застърга — и въздъхна — после поддаде. На главния вход на църквата се очертаха три силуета, но бравата на вратата вече се отваряше. С последно ръждиво издихание вратата рязко се отвори към кладенец от светлина, заобиколен от извисяващи се край него средновековни къщи, разкривени и стари. От вътрешния двор тръгваха различни улички и се губеха в сенките.
Гласът на Мигел ли прозвуча зад тях? Отекна някакъв шум. Свещеникът беше затръшнал вратата — беше останал вътре и препречваше пътя на Мигел. Имаха шанс.
— Надолу! — кресна Дейвид.
Ейми вече го бе последвала. Дейвид я сграбчи за ръката и двамата хукнаха. Той не се осмеляваше да погледне назад. Свещеникът беше в църквата, може би ги бранеше, противопоставяйки се на Мигел. Какво щеше да се случи? Мигел можеше да стреля. Щеше да разбие вратата… и тогава… и тогава…
Дейвид продължи да тича. Пресечката приличаше по-скоро на покрита канавка, над която бяха надвиснали стрехите и издадените навън горни етажи на старите постройки. Снопове слънчева светлина пробиваха между плочите като сияйни копия, които трябваше да избягват. Дейвид тичаше, почти препъвайки се, и мислеше за родителите си. Убити. Покосени. Унищожени.
Страхът му беше примесен с гняв, коремът му се бе стегнал от ужас, докато бягаше. Най-сетне се измъкнаха от уличката и се озоваха на една поляна, оградена със стар назъбен зид с бойни кули.
— Оттам?
Беше готически проход — пронизваше белите варовикови стени от Наваренс. Отвъд имаше падина с ров, а отвъд рова по едно мостче се стигаше до паркинга.
— Там!
Ключовете от колата се хлъзгаха в потните длани на Дейвид, докато отваряше вратите. Мушнаха се вътре. Дейвид форсира и даде на заден, изхвърчаха на пътя.
На юг. Караха няколко минути — бързо и мълчаливо. Дейвид погледна в огледалото. Нищо. Погледна отново. Нищо. Ейми въздъхна напрегнато:
— Това е прекалено. Бяхме на косъм…
Дейвид отново хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, докато шофираше. Обаче пътят беше пуст. Не ги следяха. Страховитото напрежение отслабна съвсем мъничко, наистина съвсем мъничко. Вече бяха извън градчето, преди кръстопът, на който имаше голяма сграда от алуминий.
Той спря. Подаде на Ейми телефона с новата карта, която беше купил на бензиностанцията.