— И каква е тази истина?
— Вселената не е каквато ни се иска да бъде. Тя не е мащабна разновидност на Швеция, управлявана от социални служители със сандали. Не е дори кралство със своенравен суверен. Вселената е изпълнена с насилие, безцелна анархия и безмилостна борба. — Той се усмихна весело. — Естественият подбор може и да ви се струва нещо прогресивно, но не е. Еволюцията е произволна, тя не се случва… никъде. Единственият закон е конкуренцията, убийството и борбата. Всички воюват с всички. Ние не сме изключение. Човечеството е подвластно на същите закони за безсмислено съревнование като животните, като мравките, жабите и благородните хлебарки.
Ветрецът разклати дъбовете зад тях.
— А Ангъс Неърн?
— Хората не искат да узнават тази истина. Дарвин е познат вече сто и петдесет години, но въпреки това хората отричат безмилостните истини, които той разкрива. Дори хората, които приемат естествения подбор, предпочитат да се заблуждават, че той е телеологичен, че има цел, посока, че е пътешествие към по-висши форми — изцъка професорът неодобрително. — Разбира се, всичко това е същинска глупост. Обаче никой не се интересува. Затова нашата задача е неблагодарна. Питам се дали Ангъс не се е обезверил от този факт. Може би просто се е отказал и е заминал на някой плаж. Не бих го винил. — Тъжна въздишка. — Беше бляскав генетик в един свят, който не иска да чуе истините, които генетиката така обосновано разкрива. — Старецът отново въздъхна. — Макар, разбира се, във всичко да има и щедра доза ирония.
— Как така?
— Неърн беше религиозен.
— Моля?
— Да. Странно е. Въпреки че беше умен генетик, той… той беше силно вярващ в известен смисъл — сви рамене Фейзакърли. — Смятам, че религията е част от възпитанието на Неърн, баща му е проповедник мирянин, така че той е добил загадъчни знания. Разбира се, ние водехме увлекателни спорове, но не съм сигурен, че бих желал вярата му, дори да можех да я приема. Ангъс Неърн не виждаше конфликт между безмилостната еволюция и един… доста отмъстителен бог.
Саймън за миг си помисли за брат си. Прокълнат от жесток бог? Прозрението беше мимолетно и тревожно, и болезнено несъстоятелно. Съсредоточи се над интервюто.
Възрастният мъж извади червена копринена кърпичка и деликатно попи потта от челото си.
— Ангъс често обсъждаше темата. Към края. Когато ни гостуваха… някои от спонсорите ни… често се разразяваха ожесточени спорове. За Библията… и за Тората. Така ли се казва? Забравям. Еврейското свещено писание.
— Талмуд.
— Да. Мен ако питате, доста е астрологично. Руни и хороскопи! — утеха за глупака като лотариен билет за бедния. Обаче Ангъс страшно се палеше, докато обсъждаше заплетените религиозни проблеми. Някакви странни учения, наречени Змийско семе22, Проклятието на Каин и други подобни.
— Моля?
— Не познавам неясните подробности. Ако ви интересува, говорете с Ема Уайнярд. Питайте нея. Тя беше много важна за него. През последните няколко седмици той беше свръхпотопен във всичко това и я цитираше. Запишете си го.
— Не разбирам… извинете…
— Ще ви продиктувам името й! Тя може би ще успее да ви каже повече.
Саймън се извини и вдигна писалката. Фейзакърли заговори бавно, а възрастното му лице изглеждаше сивкаво на слънцето:
— Ема Уайнярд. Кингс Колидж. Департамент по теология.
— Кингс Колидж в Лондон ли?
— Да. Знам, че той разговаряше с нея към края. Може би тя е от значение. Но разбира се, твърде е възможно това изобщо да не е важно.
Журналистът си записа. Двамата се смълчаха за няколко минути. После възрастният човек заяви с изтънчена печал:
— Истината е… че той много ми липсва, господин Куин. Разсмиваше ме. Затова ми съобщете, ако го намерите, моля ви. А сега трябва пак да се заема с опаковането. По крачолите ви са плъзнали мравки.
Вярно беше. Две мравки пъплеха по джинсите на журналиста. Той ги изчетка с пръсти. Фейзакърли вече се отдалечаваше с бърза крачка.
Саймън поседя мъничко. После се изправи, отиде на спирката и си хвана влака за къщи, а в съзнанието му се нижеха образи на мравки. Как се сражават. Как се убиват. Война между видовете, война на всеки срещу всеки.
Докато слизаше на спирката си в предградието, телефонът му иззвъня. Беше инспектор Боб Сандерсън — говореше превъзбудено.
— Пари!
— Моля?
— Пари! Имаме следа!
Сандерсън звучеше много оживено — говореше за необичайното наследство на Идит Тейт. Журналистът се зарадва на тази възможност да отклони вниманието си и заслуша внимателно.
— Когато ми каза, получих предчувствие — каза Сандерсън. — За Шарпантие. Затова свърших малко старомодна детективска работа. Всички са имали пари. Жертвата в Уиндзор е оставила осем хиляди лири. Жертвата от „Примроуз Хил“ — повече от един милион.
Саймън изпита нужда да се направи на адвокат на дявола:
— Много възрастни хора имат пари, Боб. Прилична къща в хубава част на Великобритания и ето ти половин милион.
— Да, така е, обаче… — провлачи весело Сандерсън. — Хайде да се вгледаме по-внимателно, а! Защо не са ги харчили? Особено Шарпантие. Живеела е в онази скапана къща във Фула, доколкото ни е известно, откакто е пристигнала във Великобритания. А е имала бали с пари.
— Странно е.
— И ги е имала още когато е емигрирала.
— През 1946 ли?
— Точно така, стари ми приятелю. През хиляда деветстотин четирийсет и шеста. Все баски от френски произход. Пристигат във Великобритания малко след войната, след като са живели в окупирана Франция, освен това всички имат пари и са убити почти седем десетилетия по-късно.
— Което ще рече?
— Което ще рече, Саймън… — почти през смях попита Сандерсън. — Нещо се е случило с тези хора.
Саймън леко потръпна въпреки есенното слънце. Той си пое въздух — бързо и дълбоко.
— Ах…
— Схванах. Някой им е дал мангизите — или са ги намерили — в окупирана Франция.
— Смяташ, че е свързано с войната, така ли?
— Аха — отговори той. — Мисля си за кървави пари. Или… — замълча той, за да подсили въздействието. — Или за нацистко злато.
22
Противоречиво учение, според което змията от райската градина се съвкупила с Ева, вследствие на което се родил Каин. — Бел.прев.