Дейвид вдигна слушалката:
Не беше бившата му. Чу се жизнерадостен американски акцент.
— Дейвид Мартинес? Франк Антонеску…
— Аааа… Ало?
— Адвокатът на дядо ти! Най-напред приеми съболезнованията ми заради загубата ти.
— Благодаря. Хммм… извинете… Дядо ми е имал адвокат, така ли?
Гласът потвърди: дядо му имал адвокат. Дейвид поклати глава леко изненадан. През прозореца на мотелската си стая виждаше как пустинният дъжд обстрелва басейна на мотела.
— Добре. Слушам ви.
— Благодаря. Трябва да ви съобщя нещо — аз управлявам състоянието на дядо ви.
Дейвид се засмя — на глас. Дядо му живееше в многократно ипотекирана паянтова къща, караше шевролет на двайсет и една години и не притежаваше нищо съществено. Какво състояние, моля ви се!
Но после смехът на Дейвид секна и той усети да го пронизва тревожно предчувствие. Това ли беше причината за странния срам на дядо му — да не би старецът да му прехвърляше някакъв дълг, от който не бе успял да се отърве?
— Господин Мартинес? Състоянието на дядо ви възлиза приблизително на два милиона долара. В пари. В спестовна сметка в банката във Финикс.
Дейвид се олюля от мощния порив на това разкритие. Помоли адвоката да повтори сумата. Той го стори и този път Дейвид изпита гняв.
През цялото време! През цялото това време дядо му е бил червив с пари, бъкан с мангизи проклет милионер? През цялото време той, Дейвид, осиротелият му внук, се бе борил с живота със зъби и нокти, беше работил, докато следваше в университета и едва смогваше да задържи глава над повърхността, а скъпият му дядо си е кътал два милиона долара?
Дейвид попита адвоката откога дядо му има тези пари.
— Откакто ме нае. Най-малко от двайсет години.
— Тогава… защо живееше в тази скапана тясна къща? Защо караше тази кола? Не разбирам.
— Адски сте прав — увери го адвокатът. — Повярвайте ми, господин Мартинес, съветвах го да използва парите, да ги харчи или да ги даде на вас. Но той не го направи. Поне получи хубава лихва — тъжно се засмя мъжът. — Ако някога разберете откъде са парите, моля ви да ми кажете. Винаги съм се чудел.
— И какво да правя сега?
— Елате в кантората ми утре сутринта. Ще подпишете няколко документа и парите са ваши.
— Само толкова?
— Само толкова. — Пауза. — Обаче… господин Мартинес. Трябва да знаете, че към завещанието има допълнение, има една клауза.
— Каква е тя?
— Според нея… — въздъхна адвокатът. — Ами… малко е странна. Според нея най-напред трябва да използвате част от парите, за да… направите нещо. Трябва да заминете за Страната на баските. И да откриете човек на име Хосе Гаровийо от град Лесака. Мисля, че се намира в Испания. Страната на баските, имам предвид. — Адвокатът се поколеба. — И така… мисля, че е най-добре да направим следното: когато пристигнете в Испания, ми се обадете и аз ще преведа парите по ваша сметка. След това са ваши.
— Ама той защо иска… искаше… да намеря този човек?
— Нямам представа. Такова е условието.
Дейвид наблюдаваше през прозореца дъжда, който постепенно бе отслабнал и сега само ръмеше.
— Добре… Ще мина утре сутрин.
— Чудесно. Очаквам ви в девет. И отново ви поднасям съболезнованията си.
Дейвид остави слушалката и погледна часовника — пресметна часовата разлика. Беше твърде късно, за да звъни в Англия и да съобщи на всички необикновената и удивителна новина, беше твърде късно и да звъни на шефа си и да го изпрати на майната си с тъпата му работа.
Затова се приближи към масичката и взе картата. Разгърна меката и тъжно нагъната хартия и разгледа внимателно сините звездички. Бяха нарисувани категорично и четливо до имената на населените места. Поразителни имена. Арискун. Елисондо. Сугарамурди. Защо бяха отбелязани тези места? Какво общо имаше този факт с църквите? Как изобщо беше попаднала картата у дядо му?
И как така бедният му дядо притежаваше два милиона долара, които не беше пипнал?
Дейвид трябваше да провери полетите до Билбао.
3