Хукна навън и нагоре по изровения път, който водеше към моста. Беше насред каготерията, разрушеното гето. Зовеше Елоиз по име, тичаше покрай полуразрушените къщи и хамбари. Дали тя не беше някъде вътре в порутените каготски жилища? Не, надали — черните отвори на празните им прозорци бяха съвсем тихи. Очуканите порти на каготското гето не бяха отваряни петдесет години. Ръждясали коси лежаха непотребни в тревата. На стената на една по-голяма къща имаше нарисуван гъши крак — грубовато, със спрей. А до него подигравателен тийнейджърски надпис:
Fous les camps Cagot!25
Дейвид мина по моста. Вече валеше проливно, но той не даваше пет пари. Беше в края на уличката. До оградената със зид църква. Подмина една свлечена и ухилена парцалена кукла с разпорена глава, от която стърчеше жълтият сламен пълнеж. Той отвори портата, извървя пътечката и влезе в църквата.
Не беше неделя, затова се учуди, че има служба.
Паството беше мъничко — пет-шест човека и един грохнал от старост свещеник. И четири парцалени кукли с човешки бой. Службата беше своеобразен празник на жътвата. Пред олтара беше подредена оскъдна сбирка от домати, царевични кочани и ананас в консерва. Две секунди бяха нужни на Дейвид, за да потърси с поглед Елоиз сред богомолците. Свещеникът беше вперил поглед в новодошлия, но той не обърна внимание на враждебността в очите му.
Отново излезе от църквата, бутна скърцащата порта и хукна под безмилостния дъжд към единственото място, на което би могла да отиде Елоиз, за да използва интернет — малко магазинче за цигари с един-два компютъра.
Магазинчето беше затворено, дори нямаше парцалена кукла на витрината. Елоиз беше изчезнала безследно. Дейвид изпитваше смесица от гняв, тревога и ревностно състрадание. Тъгата на Елоиз, ужасната печал на току-що осиротелия веднага препращаха към собствената му тъга, към собствената му сиротност. Тя беше като него. Беше страдала като него. Дейвид се замисли за гордите й, предизвикателни и беззвучни сълзи, докато момичето шофираше по време на бягството им от Мигел в Гюрс.
Елоиз беше храбра. Тя заслужаваше много повече от това. Дейвид трябваше да я намери преди Мигел. Но не знаеше къде да търси. Къде беше отишла тя? И защо? Какво се случваше с всички тях?
Толкова много въпроси се сипеха върху им и ги мокреха до кости като пиренейска дъждовна буря. Давеха се в загадки и тайнственост. А трябваше да протегнат ръка към единствения отговор, към единственото, което можеше да спаси живота им.
Хосе.
Дейвид хукна под плющящия дъжд покрай военния мемориал, по моста, по брега на реката, покрай рухналото село на каготите. По тила му се плъзгаше влага и мокреше ризата му чак до гърдите. Той не обръщаше внимание. Вече беше ядосан — представата, че Мигел е заловил Елоиз, беше твърде зловеща и пораждаше у Дейвид твърде силен гняв.
Завари Ейми да го чака в коридора на каготската къща — русата й коса сияеше в сумрака. Поговориха малко и веднага стигнаха до извода. Ейми беше съгласна — трябваше да притиснат Хосе. И Дейвид беше човекът, който да го направи, защото разговорът можеше да стане доста груб, а Ейми беше близка със семейство Гаровийо.
Дейвид се подготви, докато прекосяваше коридора — съсредоточи се над гневните си мисли. Щеше да изкопчи истината. Каквото и да му струваше.
22
Когато Дейвид откри Хосе, след като надникна в много стаи в старата къща, поройният дъжд се бе превърнал в опустошителна планинска буря, която барабанеше неистово по старите плочи на каготското убежище.
Хосе Гаровийо беше сам в кухнята и сипваше зехтин в голям глинен съд, приведен над печката. Явно жена му се беше заключила в стаята си. Хосе изглеждаше затворен в себе си, какъвто си беше, откакто го бяха заварили да се укрива в каготското убежище.
— Ангулас — поясни Хосе и посочи към една чиния, пълна със слузести бели червеи.
Дейвид озадачено погледна към съда. Усещаше ризата си мокра и студена на гърба. Потрепери и попита:
— Ан… гулас?
— Млади змиорки, но замразени, разбира се. Фермина ходи в Кампан… до магазина.
— Напускала е къщата ли?
— Не се притеснявай. Тя много внимава. — Хосе се извърна от тенджерата и измери Дейвид с поглед. Очите му бяха сиви и кухи от тъга. После старецът отново насочи вниманието си към глинения гювеч и добави няколко прозрачни резенчета чесън, а след тях и половин червено люто чушле. Усили газта. Чесновата пикантност изпълни въздуха.