— Така. И?
— Ами пътуването дотам е доста скъпо — на другия край на света е. А Неърн не бил богат.
Логиката ясно проблесна в съзнанието на Саймън.
— Келерман е плащал пътуванията!
— Аха. И?
— Почти сме сигурни, че той е плащал, понеже Неърн е ходил няколко пъти за три години. Не казал на никого защо, нито какво е правил там.
— На почивка може би?
Сандерсън присви очи.
— Малко е далечко за сърф.
— Смяташ, че в момента е в Намибия, нали?
Инспекторът се усмихна леко самодоволно.
— Така е. Дори опитах да му пиша на имейл адреса му. Да опитам да го подмамя, да му разкажа за случая. Ако е там, вероятно все още получава имейли. Допускам.
Саймън се облегна.
Сандерсън призна:
— Не постигнах много. Слаба полицейска работа. Пфу! Мамка му! Но поне ти спасих задника — точно навреме.
Изморената усмивка на полицая беше сърдечна — искрена и сърдечна. Саймън се почувства малко по-добре. После си спомни изражението на Томаски. Ръмжащият гняв. Хищността. И се почувства по-зле.
Саймън мълча до края на пътуването до Скотланд Ярд. По време на разпита беше много кротък, почти не продума, докато се прибираше към къщи, а там прегърна Сузи и притисна Конър с толкова пламенна родителска обич, че едва не разби сърцето си и ребрата на сина си.
Потиснатостта висна като нежелан и прекомерно застоял се гост, точно като кървавите петна, които не можеха да бъдат изтрити от пода на вестибюла, колкото и да го търкаха и лъскаха. Журналистът беше меланхоличен и разтревожен. Наблюдаваше как дебелата домакиня простира домакинското си пране. Дебелата черна гарга, която подскачаше из градината. Един полицай се нанесе при тях, спеше в стаята за гости. Радиостанцията му шумно пращеше в най-неочаквани моменти. Имаше пистолет. Четеше футболни списания.
А междувременно Саймън проучи католическите секти и полските скинари. Пиеше твърде много кафе и се запознаваше с генетиката. Пишеше по имейл на Дейвид във Франция и получи няколко отговора. Посланията на младия мъж бяха интригуващи и много информативни, но задълбочиха усещането за опасност и за вина у Саймън. Чувстваше се гузен, задето разказа на полицията за Дейвид, понеже Мартинес и приятелката му Ейми явно гледаха подозрително на намесата на полицията. Навсякъде всеки беше заподозрян, неблагонадежден, заплаха.
Саймън дори се запита може ли наистина да има доверие на Сандерсън. В крайна сметка Томаски му се струваше надежден, забавен и свестен, всъщност дори го харесваше, а тъкмо Томаски се опита да го убие. Кой можеше да каже, че началниците на Томаски са чисти? Колко дълбоко, колко високо и колко далеч се простираше тази история?
Това не е фасулска работа, Куин, не е фасулска работа.
Пет дни по-късно, докато си седеше на бюрото и мрачно блееше — за пореден път — по телефона му се обади обезумяла полякиня.
Сестрата на Томаски.
Английският й беше ужасен, но намерението й беше очевидно: беше изтерзана от вина заради стореното от брат й и искаше да се извини на Саймън. Беше стигнала до него чрез някаква статия.
Саймън слуша няколко минути искрено разстроената, несдържана славянска скръб и се почувства адски неловко. Томаски може и да беше нападнал Саймън, но братът на жената беше умрял. Какво да й каже човек? Няма нищо, не беше толкова зле.
Жената отново бръщолевеше нещо неразбираемо.
— Андрю свестен поляк, господин Куин. Свестен и обикновен човек. Най-обикновен. — Думите й отстъпиха място на напрегнато, задавено мълчание. — Той обича смалек26 и пиво. Той добър. Нормален. Като всеки. Но едно място го промени, промени го.
— Моля?
— Да! Strasne. Манастирът… манастирът „Турет“ във Франция. — И отново задавено хлипане. — Когато той отива там, нещо се случи. Нещо много лошо, дето го променя. Pyrzykro mi. Много съжалявам. Pyrzykro mi.
Разнесоха се ридания и разговорът прекъсна.
27
— Bonjour!
Дейвид се наведе от хотелския прозорец на миниатюрното си балконче и неспокойно отвърна на поздрава на приветливия французин на средна възраст, седнал с брой от вестник „Фигаро“ в скута на съседния балкон. Дейвид го удостои с вяла усмивка и после решително се извърна на другата страна. Не му се говореше, не искаше да го разпознават и да му обръщат внимание. Искаше чиста и ненатрапчива анонимност.