Бръкна в едно куфарче и извади голям кафяв плик. Отвори го и измъкна тесте снимки.
— Това са снимките от убийството в Гюрс. На бабата на Елоиз, госпожа Бантею. Не съм сигурен дали е редно да ви ги показвам, обаче… обаче може би трябва да ги видите.
Дейвид взе няколко от лъскавите снимки. Колебливо. Щеше да разбере какво е видяла Елоиз през прозореца на къщата. Какво не можеше, не искаше да опише — неизразимото убийство на баба си.
Дейвид се мобилизира и погледна най-голямата снимка.
— О, боже!
На снимката се виждаше цялото местопрестъпление.
Тялото на госпожа Бантею лежеше на пода на кухнята, опръскан с кръвта й. Познаваше се, че тялото е нейно, по дрехите и по платнените чехли, обаче нямаше лице, за да потвърди самоличността й. Понеже главата й беше отрязана.
И не само беше отрязана, а явно беше изтръгната. Назъбената зловеща рана, накъсаната и раздрана кожа, изопнатите еластични сухожилия говореха, че главата й е откъсната, като че ли някой беше отрязал главата наполовина, а после се беше отказал, обзет от гняв и нетърпение или просто от кръвожадност. Дейвид се помъчи да не си представя сцената — как терористът дърпа живата глава, докато костта се строшава и сухожилията се скъсват.
И това не беше всичко. Някой — Мигел, със сигурност Мигел — беше отрязал и ръцете: китките на старицата се бяха превърнали в кървящи чуканчета, от които висяха вени и мускули. Локви кръв се бяха стекли от раните като сплескани червени ръкавици.
А след това ръцете бяха заковани на вратата. На още няколко снимки се виждаха безкръвните бледи ръце.
Две разлагащи се ръце. Заковани. За вратата на кухнята.
Ейми скри лице зад разперените си длани.
— Ужасно, ужасно, ужасно…
— Знам, съжалявам — промърмори Сариа. — Има и още.
— Нима е възможно да има и още? — изруга Дейвид. — Колко по-зле може да е?
Полицаят отново отвори плика и извади последната снимка. Беше близък план на една от отрязаните ръце. Посочи с писалката си към лявата половина на снимката.
Дейвид примижа и се вгледа внимателно. Като че ли имаше… разположени в дъгичка следи по кожата. Бледи, но със сигурност ги имаше. Извита редичка малки вдлъбнатинки в бялата плът.
— Това да не е… — помъчи да се пребори той с отвращението си. — Това ли е… което си мисля?
— Да. Човешко ухапване. Следа от ухапване. Изглежда малко експериментално… като че ли някой просто импулсивно се е помъчил да ухапе човешка плът. За да провери каква е на вкус.
Възцари се мълчание. Вълните пееха приспивна песен на брега. После вторият полицай се приведе напред. И се обади за пръв път:
— Вървете. Заминавайте. Където и да е. Преди той да ви намери.
29
Къщата беше уместно притихнала. Отегченият прозяващ се полицай — техен пазач и закрилник — лежеше на леглото в стаята за гости и четеше футболно списание. Сузи беше на работа в болницата: тя отказа да си вземе отпуск, но позволи да има придружител, докато пътува дотам. Бавачката се бе върнала обратно в Словения, уплашена от кръвта на пода, и майката на Сузи беше дошла да се грижи за Конър.
Саймън четеше за Ойген Фишер.
Публикуваната онлайн биография на германския учен беше делова: „Ойген Фишер (5 юли 1874 — 9 юли 1967) е германски професор по медицина, антропология и евгеника. Той е главният застъпник на нацистките научни теории за расовата чистота, които легитимират изтребването на евреите, изпращат около половин милион цигани на смърт и водят до принудителната стерилизация на стотици хиляди други жертви“.
Саймън седеше на двайсетина сантиметра от екрана на компютъра си и усещаше метален вкус в устата си. Три интересни подробности се открояваха в житейската история на Фишер. Първото беше силната му връзка с Африка.
През 1908 г. Ойген Фишер провежда полеви изследвания в германските територии в Югозападна Африка, днешна Намибия. Той изследва потомците на арийски мъже, които имат деца от местни жени. Стига до извода, че потомствата от такива съюзи — така наречените_ mischlingen_27 — трябва да бъдат унищожени, когато от тях вече няма полза.
Унищожени? Полза? Стига до извода? Сухите антисептични думи звучаха още по-въздействащо.
Саймън си пое въздух, после отново издиша. За миг затвори очи. И тутакси в съзнанието му изникна картината на бушуващия гняв на Томаски и Саймън отново отвори очи. Чуваше Конър да си играе в съседната стая — бръмчеше с любимата си количка навътре и навън от гаражчето.