Най-накрая и Дейвид затвори очи и заспа.
Когато се събуди, слънцето ярко светеше през вдигнатите щори на прозорчетата и те вече се приземяваха на летище, каквото той не бе виждал досега.
Беше пустиня. Дори летището беше пустиня. Покрай прашната сивкава писта имаше няколко жалки палми, обаче непосредствено до настилката се извисяваха пясъчни дюни като застинали приливни вълни, от чиито върхове се откъсваха струйки прахоляк.
Изтощените пътници се спуснаха по стълбата в неистовата жега. Африканското слънце изгаряше още щом докосне кожата. Ейми заслони лицето си със списание, а Дейвид вдигна яката на ризата, за да си предпази врата. Летището — остров от врящ асфалт насред море от нажежен пясък — беше толкова мъничко, че стигнаха до терминала само след две минути пеша.
Паспортният контрол осъществиха трима невъзмутими мъже, които явно говореха английски, и десет минути по-късно Дейвид и Ейми бяха на намибийска територия. Усмихнат чернокож шофьор на такси се приближи към тях, докато излизаха от сградата на терминала на лъсналия под слънцето паркинг. Къде искали да отидат?
Проучванията, които проведоха крадешком в интернет кафенетата в Биариц, дадоха някои резултати: Свакопмунд, мястото, към което ги беше насочила Елоиз, се намираше на брега, насред намибийската крайбрежна ивица. Явно там щяха да намерят и хора, склонни да ги заведат в пустинята или в планината. Водачи и доставчици на нужната екипировка.
Дейвид каза на шофьора:
— Свакопмунд, ако обичате.
— Окей. Свакоп!
Саковете им бяха небрежно метнати в багажника. Таксито излезе от паркинга и пое по пътя, който пресичаше пустинята. На искрящия чист африкански въздух Дейвид различаваше тънката синя ивица на хоризонта.
— Това морето ли е?
— Да, господине! — отговори таксиметровият шофьор. — Валвис и Свакоп на морето. На морето с много, много фламинго. Но не ходете schwimmen28 — много медузи и много акули.
Колата кривна — блъскаше ги силен вятър. Шофьорът се засмя.
— Идвате по неподходящо време.
— Така ли?
— През зимата е студено. Има вятър и може би дори дъжд.
— Студено ли?
— Да, господине. Но в Свакоп винаги е ветровито. Ама сега е студено. Течението Бенгуела.
Дейвид погледна навън към безконечните възвишения на дюните — бяха ослепително жълто-бели на безмилостното слънце. Вятърът навяваше пясък на пътя — оранжеви пясъчни змийчета, които се гърчеха и изчезваха.
Сега, когато вече бяха тук, желанието да намерят Елоиз им се струваше доста отчаяно, почти донкихотовско решение. Намираха се сред пуста земя, в държава, където цареше огромна разруха, с население от няма и два милиона, пръснато сред жарката пустош с размерите на Франция и на Великобритания, взети заедно, и търсеха един мъж и една жена. Насред пустинята. Дали изобщо щеше да има хотел?
— Свакоп! — посочи им шофьорът на таксито.
Дейвид се вгледа в силуета на града, докато се движеха по улиците. Обзе го дълбоко усещане, че мястото му не е тук. От пясъка ненадейно изникна копие на баварски град — натруфени къщи, островърхи германски църкви, малки тевтонски магазинчета с витиевати готически табели на германски вестници и бира „Бекс“. Само че по тротоарите имаше чернокожи хора, а също оранжево-бежови хора и няколко двойки, които наглед бяха американци или пък австралийци, както и очевидно германци, облечени с… кожени панталони?
Шофьорът на таксито ги откара в хотела, който им беше споменала Елоиз, и одобри избора им заради брат си, който преди време отседнал тук и „изял толкова много стриди, че му прилошало“. Хотелът беше голям, бял, мърляв и боята му беше олющена от вятъра, обаче се намираше непосредствено до морето и гледаше към кея и към бурния сиво-син океан.
Някакви бели мъже ловяха риба на пристана, облечени с дебели анораци и пуловери. Изцапаните с кръв кофи с мазна риба бяха показателни за успеха им. Говореха на немски и се смееха. Дъвчеха някаква черна торта.
Когато видя рибата във ведрото, Дейвид си спомни за змиорките, които му сготви Хосе: последното му ястие. После изстрелите, самоубийството, отвратителните кървави пръски по стената. Телесните течности, в които жвакаха по пода на мазето.