— Искам да я видя.
Търговецът поклати глава.
— Първо неодушевената стока, после живата.
Ахмед направи гневна физиономия и отвърна остро:
— Тук, в Харар, аз съм господарят. Всеки е длъжен да ми се подчинява. Искам да я видя!
— На моите неща аз съм си господар, — рече Арафат спокойно. — Който купи повече стока, ще има възможност да види и робинята, иначе не. Ако няма да мога да правя с имуществото си каквото поискам, хващам си пътя.
— А ако те задържа? — заплаши султанът.
— Да ме задържиш? Да ме затвориш? Мен? — извика Арафат, отстъпвайки крачка назад.
— Да, теб!
— Хиляди са сомалийците и арабите, които ще дойдат да ме освободят.
— Ще им се удаде единствено да видят твоя труп. Отвори носилката!
— По-късно!
— В такъв случай ще ти докажа, че аз съм господарят!
Ахмед закрачи към носилката. Тогава емирът му препречи пътя и викна заплашително:
— Зная, че тук си по-силен от мен. Не бива да ти посягам, но мога да правя с имуществото си каквото ми отърва. В момента, в който отвориш носилката и погледът ти падне върху робинята, ще й пратя един куршум в главата.
Арафат измъкна един пищов и запъна петлето. Султанът разбра, че се говори сериозно и отстъпи.
— Нека бъде волята ти, но те предупреждавам, поставиш ли още веднъж снизхождението ми на изпитание, ще има да се каеш! Покажи нещата си!
Ахмед бе твърде зает с мисли по момичето, за да отдели голямо внимание на стоките. Той приключи на бърза ръка с избора си без много да се пазари какъвто иначе бе навикът му. Само когато се появиха двете двуцевки, купи ги на висока цена заедно с всички муниции. Сумата, която трябваше да заплати, беше значителна, но не бе уредена веднага, та нали и емирът щеше да вземе едно-друго от него, така, че сметката щяха да уравнят накрая.
Търговецът беше много доволен от комерсиалния резултат. Беше реализирал доста по-висока цена, отколкото бе очаквал. Затова и не се противопостави, когато Ахмед най-сетне поиска да види момичето. Постави само условието това да не става тук, а вътре в палата. Султанът плесна с ръце. Тутакси се появиха неговите хора, на които даде заръка да отнесат закупените стоки. Четирима от тях свалиха носилката от камилата и я отнесоха в приемната зала, след което се оттеглиха. Самият той ги бе последвал с Арафат и когато останаха сами, му заповяда:
— Сега отваряй!
Онзи отметна завесите и пред погледите им се разкри женска фигура в дрехи от фин бял плат, чието лице султанът все пак не можеше да различи, тъй като пред него бе спуснат двоен воал. Той веднага заповяда да се отстрани и сега се показа един лик, толкова нежен, бял и красив, какъвто никога не беше виждал. Две големи, пълни със сълзи очи погледнаха към него. Руменината се бе оттеглила от страните. Той подскочи. Реши да не допусне това неземно създание да му се изплъзне и викна властно:
— Да слезе! Искам да видя снагата й.
Арафат даде знак на робинята и понеже тя не го разбра или не поиска да го разбере, той я улови за ръката и я изтегли навън. Тогава тя застана пред султана, висока и стройна, потръпваща от срам и все пак горда като княгиня.
Без да се двоуми, Ахмед заплати на търговеца покупната цена на красивата робиня от пет хиляди ашрафи[5]. След като емирът се отстрани с дълбок, почти подигравателен поклон, той хвана жената за ръка и я преведе през няколко стаи. После издърпа резето на една врата и я вмъкна в някакво помещение, което въпреки големината си, имаше за прозорец само един малък тесен отвор, през който се процеждаше оскъдна светлина. Трите страни на помещението бяха заети със сандъци и тръстикови кошници, вързани със здрави въжета, а от тавана висеше голяма глинена купа, пълна с масло, от която надничаха няколко фитила. Това помещение беше съкровищницата на султана, по чиито стени висяха великолепни оръжия и скъпи дрехи, а до четвъртата стена бе проснат персийски килим, отрупан с богато везани възглавници — достойно място за отмора за красавица като робинята. Ахмед й направи знак да седне и тя го стори. После й отправи различни въпроси на всички познати му езици, без да получи някакъв отговор, освен поклащане на глава, което в тамошните страни означаваше потвърждение.
— Тя не ме разбира, — заговори той на себе си — но аз знам как да си помогна. Тя е християнка, а робът, когото вчера наредих да тикнат в зандана, също е християнин. Той твърди, че е бил княз, а при това положение сигурно умее да говори всички езици на гяурите. Той ще бъде преводач. Но нека преди туй й дам да разбере, че се намира при владетеля на страната.