— О, не се тревожете, сър! Събрал съм няколко храбри boys[27], които знаят как да се грижат за безопасността. Впрочем малко опасения буди цялото това разстояние. Индианци там едва ли има, а и господа французите надали ще ни се мярнат по пътя.
— Такова е и моето мнение, — След тези думи президентът се обърна към Стернау: — Сеньор, всички вие ми разказахте съдбата си, но забравяхте да споменете какво възнамерявате да правите.
Стернау отвърна:
— Смятаме да яздим до хасиендата дел Ерина и да пипнем тоя Кортейо за перчема, но същевременно търсим възможност да изпратим новината, че сме още живи и отново свободни до родината.
— Вие тук ми оказахте такава неоценима услуга, че бих съжалявал да изгубя помощта ви. Последвайте ме до Чиуауа и до лорд Дридън, после ще получите пълната ми подкрепа. И понеже бързата езда би изтощила дамите, ще ги оставим временно с капитан Унгер тук при Пирнеро.
— Този план е добър, сеньор — рече Стернау.
— В такъв случай се споразумяхме — заяви Хуарес. — Кога ще отпътувате, сеньор Лешоядов клюн?
— Веднага щом е възможно — отговори траперът. — Най-добре веднага да се кача в кануто си.
— Сега, посред нощ?
— Да. Нямам време за губене.
— О, виждам, че вземате присърце задълженията си и не желая да ви препятствам. Ще отида до стаята си да напиша няколко думи, които ще връчите на лорда. Елате!
Двамата излязоха.
— А аз — обади се Стернау — ще навестя Черния Жерар. Състоянието му е толкова критично, че не бива да го изоставям.
Докато горе се водеше този разговор, Пирнеро отскочи до кухнята и в магазина да потърси дъщеря си, но не я намери. Поради това се върна с понижено настроение, седна до отворения прозорец и се загледа в тъмната нощ. В селището беше тихо и безлюдно. От далечината, от време на време прозвучаваше многогласен рев. Бойният вик на апачите за падналите войни се редуваше с ликуващ възглас за скалпираните французи.
В един момент вратата се отвори и влезе Резидиля. Баща й отначало се престори, че не я забелязва. Тя плъзна безшумно из стаята, намирайки си работа, a той продължаваше да се взира през прозореца, въпреки че не можеше да види нищо в тъмнината. По едно време се прокашля неловко на няколко пъти.
— Непроницаем мрак!
Резидиля не отговори. По тая причина той повтори с по-висок глас:
— Дяволски мрак!
— Да, човек и дланта не би могъл да види пред очите си.
— Това е вярно. Но толкова повече пък може да чуе.
— Че какво ще чуе? Та навсякъде навън е така тихо.
— Тихо? Слушай само! Чуваш ли тоя вой?
— Да, сега го чувам.
— Такива работи при нас в Пирна не се случват.
— Ама там няма и индианци.
— Няма, я. Там никой не скалпира хора. Най-много да цапардосат някой с крака на стола по кратуната и черепът му да изкънти, особено по сватби, кръщенета и помени. Знаеш ли кой от тези три празника е най-хубавият?
— Мога да си го представя. Погребението.
— Погребението? Погребението да е най-хубавият празник? И защо?
— Защото на човек му е най-добре, когато е мъртъв. Резидиля беше настроена много сериозно и поради това говореше по този начин. Баща й обаче не можа да го проумее. Той я изгледа изпитателно и възрази:
— Най-добре, когато е мъртъв? Ти не си с ума си. Не, не, най-красивият от тези три празника си остава сватбеното тържество. Присъствала ли си някога на такова?
— Да. — Ето на. То е едно ядене и пиене, скачане и танцуване, едно прегръщане и целуване, най-вече между булката и младоженика. Когато аз се женех за твоята майка, бях оглупял от щастие. По-късно отново се вразумих. Такава една невяста е за завиждане, тъй като нейният годеник става зет. Бих желал най-сетне да знам, дали и ти нямаш план да станеш булка. Какво ще речеш? — Резидиля мълчеше. Ето защо той продължи:
— По този въпрос и досега не съм наясно. Винаги съм се надявал, че ти ще ми доведеш някой зет. Но ти не желаеш? Нали тъй?
— Да — отвърна Резидиля едва чуто.
Пирнеро намери сили да продължи сериозно:
— Аз поразсъдих и ти давам право. Не ми е тупнал тоя зет и, ако ми натресеш някой, ще го изхвърля през вратата.
С тая гръмка декларация той се изправи, пристъпи към Резидиля и добави с повишен тон:
— И на първо място ти забранявам да се омъжваш за Черния Жерар. Не мога да го понасям тоя тип. Ясно? Сега знаеш моята твърда воля. Това е положението!
С горди крачки той тръгна към вратата.
Резидиля погледна пламнала след него. Тя не можеше да си обясни промяната в убежденията. В ушите й — garrotteur. В нейния живот нямаше нито едно петно; беше си представяла мъжа, който ще притежава сърцето й също така чист и безупречен, а всичко се бе оказало толкова различно. Тя беше простила на любимия, знаеше колко тежко е заплатил грешките си, че никога не би се провинил в престъпление, но думата garrotteur така и не бе могла напълно да се заличи от съзнанието й.