— Защо напусна Мексико сити? — запита Хосефа.
— Исках да дойда в хасиендата — отговори Мария. — Сеньор Арбелец с мой приятел.
— Тъй, тъй, и в столицата нямаше приятели? Нима нямаше нас?
Старата жена сведе смутено очи. Можеше ли да каже, че страхът я бе пропъдил от Мексико сити? Но Хосефа й се притече на помощ:
— Страхуваше се от нас? Така ли? Мария мълчеше. Хосефа продължи:
— Имала си право, дърта вещице. Ако беше останала в Мексико сити, вече да не си между живите. Столицата е нездравословно място за хора, проникнали в чужди тайни. Умно беше, дето избяга… Днес имам няколко въпроса към теб. Отговориш ли съобразно истината, поне съдбата ти няма да е толкова ужасна като на тоя вироглав пиргиш. Знаеше ли, че е направил завещание?
— Да — отвърна Мария.
— Знаеш ли кой ще е наследникът?
— Не.
Фрапиращо несигурно изговорено, това «не» обърна внимание на Хосефа и тя се сопна старицата:
— Не лъжи! Знаеш ли кому е завещал хасиендата?
— Да — профъфли старата колебливо. — На едни роднини.
— Знаеш ли кои са тези роднини?
— Мъжът е търговец във форд Гуаделупа, казва се Пирнеро.
— Пирнеро, това име трябва да се запомни. И този Пирнеро ще наследи хасиендата?
— Не той, а дъщеря му.
— Какво рече? Има дъщеря? И знае ли тя, че ще става наследница?
— Да, неотдавна сеньор Арбелец изпрати един вакуеро да извести.
— Вярно ли? И то наскоро? Значи човекът още не се е върнал?
— Да.
— Това е добре. Ще го изчакаме. Какво послание трябваше да предаде?
Мария погледна нерешително Арбелец. Той забеляза и каза:
— Продължавайте! Спокойно можете да кажете, каквото знаете. Не бива да измъчват и вас заради мен, сеньора.
— Нали чу, хайде говори! — подтикна я Хосефа.
— Вакуерото трябваше да помоли сеньорита Резидиля да ни посети.
Физиономията на Хосефа изрази ликуване.
— Така, наследницата ще бъде достойно посрещната. Ще и пожелая щастие по случай наследството. Ти присъстваше ли, когато Арбелец състави завещанието? Къде го изготви?
— В тази стая.
— И кой още присъстваше?
— Трима сеньори, дойдоха на коне и престояха два дни.
— Откъде бяха?
— Не зная.
— Не лъжи старо!
— Сеньорита, мога да се закълна с най-святата клетва, че не зная.
— Но сигурно си чула имената им?
— Единият беше наричан сеньор mandatario, другият — сеньор advocatore, а третият — сеньор secretario[28].
— Значи тези тримата са споменали пред вас само професиите си. Да не би някой от тях да взе завещанието?
— Да, сеньор mandatario. На сбогуване каза на сеньор Арбелец, че ще сложи завещанието на сигурно място.
— Може би все пак някой от прислугата и вакуеросите го е познавал?
— Никой не го познаваше.
До този момент Кортейо се бе люлял удобно в хамака и играеше ролята на мълчалив слушател. Сега започна и той да взема участие.
— Остави това, Хосефа! — посъветва. — По този начин няма да узнаеш нищо. Самият Арбелец трябва да се принуди към откровения. Ще го тикнем в зимника и няма да му даваме нищо за ядене и пиене. Гладът и жаждата ще го пречупят и ще му развържат езика. Ще ни каже къде се намира покупният акт, дори ще ни състави писмено удостоверение, че трябва да бъде връчен на нас.
— И смяташ да чакаш, докато го принудят гладът и жаждата? — запита тя.
— Да. Или знаеш нещо по-добро?
— Определено. Надявам се да ме оставиш да действам, както намеря за добре, татко!
— Първо трябва да знам, какво е?
— Ще узнаеш. Но сега имам още един въпрос към тоя тук.
Хосефа се обърна отново към Арбелец:
— Mandatario наистина ли притежава завещанието?
— Да.
— Откъде е и къде живее?
— Няма да ви се удаде да го установите. Моето нещастие ме направи предпазлив, подозирах, че още не се е изчерпало и ето защо помолих онези трима сеньори да дойдат инкогнито. Те изпълниха желанието ми.
— В такъв случай този mandatario сигурно съхранява и покупния акт?
— Това няма да кажа.
— След няколко дни така или иначе ще го зная, понеже ще отредя да те затворят и да погладуваш, додето проговориш. Така че те питам за последен път!
— Да наредите да затворят мен, старият човек! Вие сте фурия, презряно същество, което не заслужава да го грее слънцето.
— Чуваш ли го, татко — запита Хосефа вбесена. — Да го затворят, ама преди това да му теглят един пердах!
— Има време и за това, Хосефа. Нека по-напред опитаме с глада.
Хосефа закрачи към вратата, отвори я и разпореди да влязат двама гуериляси.