Междувременно Хосефа бе седнала край масата и пишеше. Когато привърши, повика един от доверениците си и запита:
— Татко сподели ли с вас маршурта си?
— Да, секретно, сеньорита.
— Значи ще го намерите, ако ви пратя след него?
— Със сигурност. Но ще са ми необходими четири дни.
— Ако стигнете до него за четири дни, считано от сега, ще получите триста дурос в брой. Наемате ли се с гази мисия?
— Да! — засия лицето на човека.
— Но татко се нуждае от повече хора. Можем ли да се лишим от петдесет души?
— Да, без проблеми.
— В такъв случай вземете с вас петдесет добре въоръжени мъже! По-късно ще узнаете защо. Мога да ви кажа, че се касае за експедиция, която ще ви донесе награди и добра плячка. А това писмо не бива да попада в други ръце, освен в тези на татко!
Писмото гласеше следното:
«Скъпи татко!
Малко след твоето потегляне узнах извънредно важни неща, онзи стар вакуеро, когото Арбелец изпратил до форт Гуаделупа, се върна и беше заловен и разпитан от мен. Удаде ми се да измъкна с хитрост от него следното:
Хенрико Ландола е играл с нас двойна игра. Никой от нашите неприятели не е мъртъв, всички до един са живи. Били са свалени на един пустинен остров, от който са се спасили. Понастоящем се намират във форт Гуаделупа и ще поемат насам под закрилата на Хуарес. Касае се за: Стернау, Марияно, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Ема Арбелец и Каря. С тях е също така и граф Фернандо, комуто се е удало да се измъкне от робството.
Хуарес е разбил три роти французи. При водослива на Сабинас с Рио Саладо искат да се срещнат с лорд Дридън.
Ти сам ще прецениш, какво трябва да се предприеме. Задължително е всички да умрат, в противен случай сме изгубени. Вземи бързи мерки, за тая цел ти изпращам още петдесет човека. Действай колкото може по-експедитивно, за да се върнеш час по-скоро.
Още същата нощ петдесетимата мъже препуснаха устремно през портата на хасиендата. Предводителят носеше грижливо скътаното писмо.
15. Декретът от з октомври
За да се вникне по-добре в следващите събития, трябва да се върнем във времето[29], непосредствено свързано с тях. Преминаваме през парадния вход на Palacio imperiale[30] в столицата Мексико, изкачваме стълбището и се отправяме към кабинета, където Макс имаше навика да се съветва с главите на своите ведомства.
В този миг императорът се бе облегнал с гръб на една от масите. Очите му се плъзгаха по един голям документ, който държеше в ръце. Тези очи блестяха, страните се бяха зачервили, целият му душевен мир изглежда бе обхванат от могъщо вълнение. Пред него стоеше един от министрите, приковал дебнещ поглед към повелителя. В едно кресло недалеч от прозореца седеше в цялата си младост и красота императрицата. Тя оставяше впечатление, че притежава повече енергия от императора. Той, мечтателен и отстъпчив, тя, стремяща се към блясък, почести и слава; той унесен в идейни проекти, тя пламенно домогваща се до земните ценности.
Министърът явно бе говорил, тъй като император Макс отвърна:
— И искате моето окончателно решение? Още сега?
— Длъжен съм да помоля за това, Ваше Величество.
— Становището ми е…
— Да не би да не одобрявате? — запита бързо императрицата.
Макс се обърна усмихнато към нея:
— Както разбирам, вие вече имате решение, скъпа моя?
— Да.
— Мога ли да запитам какво гласи?
— Победният, убедителен тон на току-що представения извънредно важен замисъл, не оставят място за съмнение в решението. Аз съм съгласна.
Макс кимна и обръщайки се към министъра, заговори:
— Виждате как бързат да предрешат одобрението ми. Все пак искам да ви кажа, че не само съм готов да подпиша този декрет, а и лично ще го нанеса дума по дума на хартия и ще го представя на господа министрите за подпис.
— Благодаря, Ваше Величество! — отвърна министърът с дълбок поклон. — Задачата на моето призвание и живот е да влагам всички сили и мисли за благото на Мексико и неговия император. Убеден съм, че с тази крачка ще отминем всичко онова, което е смущавало и препятствало досега пътя ни. Така или иначе беше крайно необходима.
— Имате право, драги мой. Аз ще…
В този момент се появи дежурния адютант.
— Генерал Мехия! — съобщи той.
— Да влезе веднага! — заповяда императорът. Странно бе, че императрицата тутакси се надига и изчезна зад една врата, докато Макс се сбогуваше с министъра. Последният се засече при вратата с прочутият генерал. Двамата се поклониха студено един на друг, ала без да разменят поглед.