Мехиа поклати глава.
— Бандити? Пладнешки разбойници? Вън от закона… разстрели? О, Ваше Величество, повтарям молбата си: Нека Ваше Величество вземе главата ми, но да изостави мисълта да подпише този декрет.
— Запазете главата си! Аз пък ще запазя декрета си! Във всяка своя част той е грижливо обмислен от вещи хора.
— Ох, тези вещи хора, дето не познават Мексико. Те са обмислили всичко, само не и онова, което бих искал да ревна с гръмотевичен глас на Негово величество, но не смея.
— И защо?
— От нищо друго не се страхувам, освен от немилостта на моя император.
— Говорете без страх, генерале!
— Е, добре! По този начин Негово величество ще издаде собствената си смъртна присъда!
Кръвта се оттегли от страните на императора. Видът му напомняше силно изплашен човек. Но бързо се съвзе и отвърна:
— Смъртната си присъда? Говорите за една невъзможност, която е същевременно една чудовищност, като за нещо, разбиращо се от само себе си.
— Да, така е, Ваше Величество. Ще признаете, че истинският, исконният мексиканец е законният собственик на тази земя…
— Признавам го — вметна императорът.
— …който има и пълното право — продължи генералът, — да отбранява земята си срещу една чужда, несправедлива окупация.
— Окупация? Несправедлива? Доста силен израз, който сигурно може да бъде значително смекчен.
— Говоря, както говори всеки републиканец. Мексиканецът брани своята страна, своето родно място, своето стадо от чуждите нашественици. И по тая причина той е бандит, който трябва да бъде разстрелян в срок от двадесет и четири часа?
— Ние станахме с меч господари на страната. Всеки мексиканец е длъжен да се примири с това обстоятелство.
— Добре, Ваше Величество. Сега ще се обърна не към своя император, а към този, за когото десет пъти бих жертвал живота си. Да приемем правилността на следното изречение: Мечът решава; който победи е господар; победените се примиряват. Но следва ли наистина, че човек трябва да третира противника си като бандит?
— След като другите са капитулирали — да.
— Добре, да приемем и това. Но кой казва, че победеният няма да се надигне и да стане победител?
— Общо взето не е изключена и тази възможност.
— Ее, в такъв случай той ще обърне оръжието към по-раншния победител и ще гледа на него и ще се отнася с него като към бандит.
— Наистина ми става горещо от приказките ви, генерале.
— По-добре, отколкото по-късно Негово величество да стане студен!
— Рисувате от дръзки по-дръзки картини!
— Тогава няма да говоря повече. Позволете само още един въпрос: Ще подпишете ли декрета?
— Да, утре.
— Умолявам Негово величество да не го прави.
— Вече е решено, той е необходим. Това ще стане, генерале.
Мехиа се отпусна на колене пред императора и заговори:
— От мига, в който се появи декретът, зейва гробът на Ваше величество. Аз няма да напусна Негово величество, поради което от този ден ще бъда един мъртвец. Но не за себе си моля, а за Негово величество.
— Станете, генерале — отвърна разсърден Макс.
— Не, ще остана на колене, докато…
— Станете, заповядвам ви! Добре си фантазирате! — Гласът на императора звучеше ледено студено, с лека язвителна нотка. Най-малко това можеше да понесе Мехиа, честният герой и воин. Той скочи, метна един състрадателен поглед на императора и извика:
— Значи да изоставя всяка надежда. Ваше Величество?
— Всяка. Дори императрицата е съгласна с мен. Лицето на генерала стана един нюанс по-бледо.
— При това положение, действително млъквам — отвърна. — Но за да не се забравя този час и думите, които изрекох, ще ги скрепя със стомана!
Той изтегли кинжала си, запрати го със сила към ламперията, в която потъна до ефеса, поклони се дълбоко пред императора и се отдалечи с бързи крачки. Макс се загледа след него, а после в мястото, където бе забит кинжалът.
— Дали това не е предзнаменование? — рече си той. — Дали пък, не се заблуждавам?
Прословутият с лошата си слава декрет действително се появи. Макс го бе написал със собствената си ръка и подписа така смъртната си присъда.
От този момент войната се превърна в зверско клане, поне от страна на французите, които се отнасяха със своите републикански противници като с разбойници, докато е неоспорим фактът, че Хуарес и повечето негови генерали се държаха с голяма умереност към своите пленници.
За Базен се знае само, че с чувство на фанатизъм изискваше изпълнението на декрета. На дузини, със стотици бяха избивани републиканците. Безпощадно бяха разстрелвани изтъкнати генерали като Салазар и Артеага, многооплаквани мъченици за независимостта на своята страна. Но плодът на Немезида[33], обикновено едва кретащ и куцукащ, този път беше бърз и уверен.