Така и стана, след което старият отнесе везните. Докато търчеше нагоре-надолу из къщата, разгласявайки на прислугата, че непознатият скитник е прочутият Черен Жерар — дясната ръка на президента Хуарес, Малкия Андре се обърна към Жерар:
— Защо ми дадохте знак да мълча, сеньор?
Жерар се настани срещу него и отвърна:
— Преди всичко останало, ето ръката ми! Ние сме ловци и вече сме слушали един за друг. Не е необходимо да спазваме учтивата форма и нека бъдем просто на «ти» и се обръщаме по име.
— Топ Топ! — изрази радостта си Малкия, подавайки ръка.
— Добре. И после трябва да знаеш, че е по-добре да си мълчиш пред Пирнеро, понеже охотата му към приказки е твърде голяма, за да му се повери някоя важна тайна.
— Това ми е много неприятно. Знаеш ли защо съм тук?
— Очаквах пратеник на генерал Хънърт. Ти ли си този човек?
— Да — кимна Андре.
— И носиш пари на Хуарес?
— Да и то милиони.
— Зная го от Хуарес, той ме натовари да те издиря тук и се поставя на ваше разположение.
— Същото ми каза и генералът, че именно тук ще те срещна. Сега чакам от теб последните указания.
— Каква сила сте? — попита Жерар.
— Шейсет човека. Четиридесет войници на Съединените щати и двайсет способни уестмана.
— Как носите парите?
— На мулета. Но те са много изтощени.
— Проклятие! Значи преди всичко друго трябва де се погрижим за бодри животни. Колко ще са ни необходими?
— Петдесет, драги Жерар.
— Още днес ще ги събера. Останалото, най-вече как ще стигнете до Хуарес, е моя работа!
— Генералът смята, че е най-добре парите да бъдат доставени тук, откъдето Хуарес ще може да ги прибере.
— Така мислех и аз. Но междувременно възникнаха неща, които налагат промяна в първоначалния план. Следващите дни във форт Гуаделупа очакваме посещение на французите.
— Carajo! При тези обстоятелства, тук действително не са в безопасност.
— Не мисля точно така. Ние не сме толкова неподготвени за тяхната визита и французите ще си строшат главите. Имам на разположение петстотин апачи, с чиято помощ се надявам да се справя с тях.
Малкия Андре се разпали.
— Може би не се нуждаеш от нас? Горя от желание да присъствам на хубавия урок, който ще получат червените панталони.
Жерар се усмихна.
— За съжаление не става. Вие не бивате да се застоявате, тъй като парите са крайно необходими на Хуарес, пък и едно вмешателство на чужди войски би било опасно. Лесно би се стигнало до дипломатически усложнения, каквито Хуарес си има повече от достатъчно. Не, остава си статуквото — отправяте се по директния път към Хуарес. Вярно, този път води през териториите на команчите, но няма защо да се опасявате от тях, тъй като ще яздите в компанията на моите петстотин апачи.
— Наистина ли? Това е великолепно. А къде ще ни посрещнат апачите?
— Днес по обед ще обсъдим този въпрос с моя приятел вожда Мечешко око. Имаме уговорена среща в планината Тамисос.
Ако желаеш да ме придружиш, стъкми се за ездата, след половин час потеглям!
Когато малко по-късно Жерар напусна салона, за да се отправи към планината, Резидиля го очакваше в коридора.
— Сеньор, заминавате ли вече? И след като сте дошли едва вчера!
— Нима не бива? — усмихна се той. — Та вашият баща ми посочи вратата!
— О, не го вземайте толкова сериозно, той и понятие нямаше, че сте Черния Жерар! Сега ще мине за вас през огън и пламък?
— Сърдите ли ми се, че скрих името си?
— Как бих могла, сеньор? Вие сте си имал причини, а аз… та нали аз знаех кой сте… от вчера!
Жерар я изгледа изненадано.
— Как отгатнахте?
— Спомняте ли си, че горе, в стаята, бяхте заспали на стола?
— Да.
— Е, аз през това време огледах внимателно вашата пушка.
— Наистина ли? И защо?
— За да видя дали прикладът е от злато.
— Sapristi[16] — възкликна той изумен. — Каква причина имахте да го направите?
— Вече подозирах кой сте. Ще ми простите ли нескромното любопитството?
— На драго сърце, сеньорита. Имах съображения да не давам гласност. Вашият баща обича да бъбри, независимо че е голям политик и дипломат.
— Мога ли поне да зная закъде заминавате? Жерар забеляза с каква загриженост го наблюдава и се изпълни с щастие.
— Защо, сеньорита?
Тя се изчерви и премълча. Тогава той я улови за ръцете и промълви:
— Благодаря, Резидиля! Виждам, че сте угрижена за мен, а това ми дава кураж да се надявам, че сте простила миналото ми. Девойката отправи поглед, изпълнен с топлота към него и отвърна: