Намерението им всъщност бе само да прекосят този път, но тъй като трябваше да се съобразяват с близостта на френски отделения, предпазливостта беше наложителна. И за да не бъде пропусната някоя следа, Стернау и Мечешко сърце яздеха напред. Вярно, че се намираха в открита прерия, ала тук-таме се мяркаше по някой гъсталак, който закриваше гледката. Един такъв се налагаше сега да се заобиколи. Те завиха около него и моментално се заковаха — едва не се бяха сблъскали с един ездач, който идваше от другата страна на храсталака. И той дръпна незабавно юздите на коня си, изненадан не по-малко от тях.
Беше дребен мъж в траперско облекло. Оръжията му бяха стари, цевта на пушката заръждавяла и изобщо правеше впечатление на човек, който принадлежи на тези диви местности, още повече, че бе яздил добре. Конят му бе благороден мустанг и притежаваше индианска школовка, което лесно можа да се забележи, когато го накара да отскочи пъргаво встрани, за да се подготви светкавично за боя.
— Zounds![19] — извика на английски. — Кои сте вие?
Стернау бе подновил дрехите си в Гуаймас и тъй като там не се намери нещо друго, носеше като всички свои спътници обичайната мексиканска носия; Мечешко сърце и Бизоновото чело не правеха изключение. Ето защо човекът сметна двамата за мексиканци. Той мигновено бе вдигнал пушката си и я държеше готова за стрелба.
— Good day![20] — отговори и Стернау на английски. — Питате ни кои сме. Ние обаче сме двама и следователно имаме пълното право първи да зададем този въпрос. И тъй, кой сте, сър?
Дребосъкът бе принуден да гледа отдолу нагоре високата фигура на Стернау, ала по лицето му не се забелязваше и следа от страх. Той отвърна с готовност:
— Имате право, сър. В прерията двама срещу един имат предимство, макар на мен да не ми пука дали насреща ми са един или петима. Освен това нямам причина да се срамувам от името си. Може би сте слушали за един ловец, когото хората наричат Малкия Андре?
— Не.
— Хм, в такъв случай сигурно не сте от тази хубава местност?
— Наистина не.
— Тогава нещата се изясняват. Този Малък Андре съм аз, но всъщност се казвам Андреас Щраубенбергер.
— Щраубенбергер? — запита Стернау изненадан. — Та това е немско име!
— Да, аз съм немец.
— Добре, свалете за бога пушката! — заговори Стернау на немски. — Аз също съм немец.
Дребосъкът направи движение на радостна изненада и отпусна цевта.
— Немец? Ах, каква радост! От кой край?
— От околностите на Майнц.
— На Майнц? Там живее моят брат.
— Къде по-точно?
— В една дупка, наречена Райнсвалден.
— Я гледай, да не би почтения Лудвиг Щраубенбергер? При този бърз въпрос на Стернау Малкия Андре подскочи на седлото.
— Какво? Как? Вие познавате моя брат Лудвиг? — запита той.
— Много добре!
— Гръм и мълнии! А аз исках да ви застрелям!
— Тая работа все пак щеше да ви се удаде малко трудничко — засмя се Стернау.
— Охо, вие сте израсъл достатъчно на дължина и ширина — рече лукаво дребосъкът. — Значи нямаше начин да дам сватбарски изстрел. Но откъде всъщност идвате и накъде отивате?
— Идваме откъм морето и искаме да отидем до Ел Пасо дел Норте или форт Гуаделупа, както намерим за по-удобно.
— При кого в Ел Пасо дел Норте?
— При Хуарес.
— А във форт Гуаделупа?
— При някой си Пирнеро.
— А-а, познавам го добре! Той е немец от Пирна в Саксония. Но, хер, Хуарес вече няма да го намерите в Ел Пасо дел Норте.
— Нима? Че къде тогава?
— Тук или там, в гората или прерията, Стернау изгледа остро събеседника си.
— Вие знаете мястото, но го премълчавате!
— И така трябва да бъде, защото още не ви познавам.
— Името ми е Стернау.
— Стернау? — запита дребосъкът замислено. — Хм, струва ми се, че вече съм чувал това име. Ах, да! Сеньорита Резидиля го спомена. Един Стернау бил преди години в хасиендата дел Ерина и после изчезнал.
— Аз съм този.
Малкия разтвори широко уста и се втренчи в лицето на събеседника.