— Я виж, ти лодка! — измърмори Пирнеро учуден. — А онова, което проблясва и искри отдясно и ляво, е водата, раздвижена от веслата.
Той изчака, докато дойде по-наблизо. Тогава удивлението му нарасна. Прокашля се, сякаш се намираше пред изключително събитие и продължи да мърмори:
— Кану от дървесни кори, каквито имат индианците и траперите! По тукашните места това е рядкост. Само един човек седи в него. Кой ли може да е?
Едва когато кануто още повече приближи, се видя каква голяма бързина развива. Пасажерът трябвала притежаваше не само изключителна сила, но и необикновено умение в управлението на един такъв съд. Сега той приближи. Забеляза Пирнеро и насочи кануто към брега. Там скочи от него и го изтегли от водата с обиграно движение, Носеше само някакви стари полуразпарцалосани панталони и жилетка, по която нямаше ни едно копче. И тъй като беше без риза, гърдите и жилестите ръце оставаха голи. Той взе от лодката едно кожено ловно яке и го облече. Тази дреха само навяваше предположения по-рано да е била яке, сега по-скоро имаше вид на кожен мех, който в продължение на години е лежал в някоя локва и вече бе наполовина изгнил. Сетне се присегна и измъкна още една вещ, която, изглежда, някога е била шапка. В момента приличаше на стара, изпокъсана пунгия, която той нахлузи на черепа си. В пояса си човекът носеше два револвера, нож, томахавка, торбичка за тютюн, куршуми и няколко други дреболии. Накрая извади от лодката и една пушка, която хвана грижовно, човек би казал, с един вид почтителност. Виждаше се, че много цени старото пушкало. А когато се обърна, разкри своеобразна гледка. Слабото му лице бе ощавено като кожа от вятъра, слънцето и природните условия; малките сиви очи имаха остър и пронизващ поглед; дългият, голям нос наподобяваше клюн на лешояд и въпреки всичко в тази необикновена физиономия имаше нещо, което незабавно будеше доверие.
— Good morning![21] — поздрави той на английски.
— Buenos dias![22] — отговори Пирнеро на испански.
— Това е форт Гуаделупа, предполагам!
— Да.
— Малка дупка?
— Неголяма.
— Много войници?
— Мито един.
— Хубаво. Има ли тук store[23] и boarding-house[24]?
— Да. През вратата навътре — третата постройка.
— Благодаря, сър.
Непознатият премина край Пирнеро, който го бе насочил към собствения си дюкян, и влезе през портата. Крачките му наистина бяха лениви, ала широки и спорни, каквито са на истинския скитник на Запада. Някой несвикнал трябва да подтичва в тръс, за да върви в крак с такъв мъж. Ето защо ловци от този сорт издържат и на най-продължителните пеши странствалия.
— Янки — изръмжа Пирнеро.
Той имаше право. Дори да не бе поздравът и въпросите за store и boarding-house, то изразът «предполагам» все пак би бил сигурно доказателство. Докато немецът казва: «мисля», «допускам», «струва ми се», северноамериканецът употребява: «I calculate» — «предполагам», «смятам», «считам».
Когато Пирнеро се върна, завари непознатия седнал в салона пред чаша. Той зае мястото си до прозореца и се загледа навън. В помещението цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от шумните, невъздържани изплювания на чужденеца. Мнозина от тези хора се пристрастяват към дъвчене на тютюн, а един янки малко го е грижа дали неговото кашляне и плюене е неприятно за другия. Пирнеро беше любопитен да разбере кой е непознатият. Но тъй като онзи и дума не обелваше, най-сетне той самият поде:
— Чудесно време!
От непознатия се изтръгна някакво изсумтяване, чието значение бе невъзможно да се разбере. Поради това след известно време Пирнеро повтори:
— Несравнимо време!
— Хрррмммрррухм! — изкашля се чужденецът. Пирнеро се обърна към него и запита:
— Казахте ли нещо, сеньор?
— Не, но вие!
Този отговор отне възможността на добрия Пирнеро да продължи в същия тон. Той забарабани по стъклото след което все пак опита късмета си с една по-нататъшна забележка:
— Днес е много по-хубаво от вчера!
— Пхтзихххххх! — плю непознатият. Пирнеро се извъртя и рече:
— Не ви разбрах, сеньор!
Непознатият прехвърли тютюна от дясната страна на лявата, присви уста и изстреля плюнката с такава сигурност, че кафявият тютюнев бульон като от шприц прелетя край носа на Пирнеро към стъклото. Съдържателят дръпна шокирано глава.
— Сеньор — викна той, — там до шкафа има плювалник!
— Не е нужен! — гласеше отговорът.
— Така мисля и аз! Който плюе по прозореца, не се нуждае от плювалник. Но при мен и в Пирна тая мода никак не е в добрия тон!
— В такъв случай отворете прозореца! Флегматичният отговор накара кръвта на съдържателя да закипи от гняв. Той обаче успя да се овладее и запита: