Рано тази вечер бях на „Бюловщрасе“. В спортната палата се беше състояло голямо нацистко събрание и оттам, тъкмо излизаха на групички мъже и момчета в кафявите си или черни униформи. По тротоара пред мене вървяха трима мъже от СА. И тримата носеха нацистки знамена на раменете си, сякаш носеха пушки. Те бяха здраво навити около прътите, които имаха остри метални върхове с форма на стрели.
Съвсем ненадейно тримата нацисти срещнаха един младеж на седемнадесет — осемнадесет години в цивилни дрехи, който бързаше по улицата насреща им. Чух как единият извика: „Този е!“ Моментално и тримата се нахвърлиха върху младежа. Той нададе вик и се опита да се измъкне, но те бяха по-бързи от него. Веднага го изблъскаха в сянката на някакъв вход и наведени над него, го ритаха и мушкаха с острите метални върхове на знамената си. Всичкото това се случи с такава невероятна бързина, че едва повярвах на очите си. Тримата вече бяха оставили жертвата си и си проправяха път през тълпата. Отправиха се към стълбите, които извеждат до гарата на надземната железница.
Аз и един друг минувач първи стигнахме до входа, където беше младежът. Лежеше, свит на топка в ъгъла, като захвърлен чувал. Зърнах лицето му, когато го вдигаха, и ми прилоша — лявото му око беше наполовина изтръгнато и от раната течеше кръв. Не беше мъртъв. Някой се зае да го заведе в болницата с такси.
Вече се бяха събрали много хора. Изглеждаха изненадани, но не бяха особено възмутени — подобни неща се случваха твърде често напоследък. „Allerhand…“ — шепнеха те. Малко по-надолу, на ъгъла на „Потсдамерщрасе“, бяха застанали група тежко въоръжени полицаи. Изпъчили гърди, с ръце на коланите с пистолетите, те величествено пренебрегнаха цялата случка.
Вернер стана герой. Снимката му беше поместена във вестник „Rote Fahne“4 преди няколко дни с надпис: „Още една жертва на полицейската кървава баня.“ Вчера беше Нова година и аз отидох да го видя в болницата.
Изглежда, че точно след Коледа имало уличен бой близо до Щетинската гара. Вернер бил далеч от центъра на тълпата и не знаел за какво се бият. Със слабата надежда, че може да е нещо политическо, той започнал да се провиква: „Червен фронт!“ Един полицай се опитал да го арестува. Вернер го ритнал в корема. Полицаят извадил пистолета си и стрелял три пъти в крака на Вернер. Когато спрял да стреля, извикал друг полицай и двамата внесли Вернер в едно такси. По пътя към полицейския участък го удряли по главата с палките си, докато загубил съзнание. След като се възстанови достатъчно, сигурно ще го дадат под съд.
Разказа ми всичко това с най-голямо задоволство, като седеше на леглото, заобиколен от възхитените си приятели, сред които бяха Руди и Инге с нейната шапчица в стил Хенри Осми. Около него на леглото бяха разхвърляни изрезки от вестници. Някой внимателно беше подчертал с червен молив всички места, където се споменаваше името на Вернер.
Днес, 22 януари, нацистите проведоха демонстрация на „Бюловплац“ пред къщата на Карл Либкнехт. Цяла седмица комунистите се опитваха да постигнат забрана на демонстрацията: те твърдяха, че това е просто една преднамерена провокация — каквато си и беше в същност. Отидохме да я наблюдаваме с Франк — прескореспондента.
Както самият Франк по-късно се изрази, това в същност не беше никаква нацистка демонстрация, а полицейска демонстрация — имаше най-малко по двама полицаи на всеки присъствуващ нацист. Вероятно генерал Шлайхер е позволил да се състои само За да покаже кои са истинските господари на Берлин. Всички говорят, че той ще обяви военна диктатура.
Истинските господари на Берлин обаче не са полицията или армията, положително не са и нацистите. Господарите на Берлин са работниците — въпреки цялата пропаганда, която бях чул и чел, и всичките демонстрации, на които бях присъствувал, аз разбрах това за първи път едва днес. Сравнително малко от стотиците хора по улиците около „Бюловплац“ ми приличаха на организирани комунисти, но човек имаше чувството, че те до един се обединиха срещу този нацистки парад. Някой започна да пее „Интернационалът“ и в следващия момент се присъединиха всички — дори жените с бебета, които наблюдаваха от прозорците на горните етажи. Нацистите се промъкнаха, марширувайки с най-голяма бързина, между двойните редици от полицаи. Повечето от тях бяха забили поглед в земята или гледаха унило напред. Само няколко души направиха плахи опити да се усмихнат. Шествието беше отминало, когато един възрастен, пълен и дребен нацист, който беше поизостанал, безумно изплашен от това, че е сам, се затича запъхтян между редиците, опитвайки се безуспешно да настигне останалите. Тълпата се заливаше от смях.