Виждаше около себе си гора. Дали дърветата и пеещите гласове бяха истински или не — това бе въпрос, който не можеше дори да формулира при объркващите образи, които измъчваха ума му.
И той видя храма. Беше направен от стомана, в ужасяващата форма на берсеркерски кораб, и бе полузаровен в тъмната земя. Стоманените порти на входа скърцаха и тръпнеха под напора на студения вятър, който се извиваше от храма, извиваше безкрай, за да се втурне яростно в потрошената гора. Цялата сцена бе сивкава и осветена отгоре от мержелеещата зора.
Той комай минаваше с големите крачки на завоевател между приличните на хищни лапи порти и през входа на храма.
Вътрешността на храма представляваше калейдоскоп от насилие, някаква трескава кланица. Призрачни армии се съкрушаваха една друга, жени биваха убивани от машини, деца — разкъсвани от животни. Той, завоевателят, приемаше тези сцени дълбоко в себе си и се екзалтираше от тях, дори и когато започна да осъзнава, че умът му изгражда всичко това от думите на песента под въздействието на някаква външна принуда.
Не можеше да каже колко продължи тази халюцинация. Краят й настъпи рязко — натискът върху ума му отслабна, пеенето спря. Изпита такова облекчение, че се просна на пода със затворени очи, чувствайки меката повърхност под себе си. Като се изключи собственото му дишане, наоколо бе съвсем тихо.
Някакво тупване го накара да отвори очи. Къс метален меч бе изпуснат или подхвърлен отнякъде, за да падне до него. Той се намираше в позната, меко осветена овална стая. Извитата стена бе покрита с непрекъснати фрески, показващи хиляди варианти на темата за кървавото насилие. От едната страна зад нисък олтар имаше статуя на въоръжен мъж, хванал поводи на колесница и бойна брадва, мъж, чийто ръст бе по-едър от този на обикновен човек, а бронзовото му лице бе разкривено в маска на необуздана ярост.
Всичко това вече го бе виждал. То не го заинтересува особено, като се изключи мечът. Мечът го привличаше така, както магнитът привлича стоманена частица, защото силата на последното му видение все още бе прясна и неустоима, а тя бе силата на унищожението. Забеляза, че бе облечен като статуята на бога — в дълга ризница. Пропълзя до меча и го вдигна. Щом оръжието се озова в дланта му, в него се вля енергия, която го изправи на крака. Той се огледа очаквателно. Част от непрекъснатия стенопис се отвори като врата и една мъжка фигура влезе в храма. Мъжът бе облечен в изрядна проста униформа, а лицето му бе мършаво и сурово. Приличаше на човек, ала не беше, защото когато мечът се впи в него, не се появи никаква кръв.
Радостно и без да му мисли много, той насече пластмасовата фигура на парчета. Сетне се надвеси, олюлявайки се над нея, изцеден от изтощение. Металната дръжка на меча изведнъж се нажежи в ръката му, така че се наложи да го пусне. Всичко това се бе случвало и преди, то се повтаряше отново и отново.
Изписаната врата се отвори още веднъж. Този път влезе истински човек, облечен в черно мъж с хипнотизиращи, скрити под рунтави вежди очи.
— Кажи ми името си — заповяда човекът в черната униформа. Гласът го застави да се подчини.
— Името ми е Джор.
— А моето?
— Ти си Кацулос — безизразно отвърна Джор. — От естийлската тайна полиция.
— Правилно. И къде сме сега?
— В космоса, на борда на „Нирвана-И“. Ще закараме новия летящ през космоса замък на Върховния лорд Ногара при него, чак в покрайнините на Галактиката. И когато той стъпи на борда, аз ще трябва да го развличам, като убия някого с меч. Или пък друг гладиатор ще го забавлява, убивайки мен.
— Дежурната заядливост — отбеляза един от хората на Кацулос, който се появи на вратата зад него.
— Да, този винаги се зъби — рече Кацулос. — Иначе е добър екземпляр. Видя ли мозъчните му ритми? — и подаде на другия откъсната от някакво записващо устройство лента.
Те обсъждаха Джор като опитно животинче, а той стоеше и слушаше. Бяха го обучили как да се държи. Въобразяваха си, че са го навикнали за постоянно, но Джор скоро щеше да им даде да се разберат. Важното е да успее, преди да е станало твърде късно. Той настръхна в хладнатата си ризница.