— Браво, браво, че се сетихте и за Маря Тимофеевна — замаха с една ръка Шатов, като държеше в другата свещта, — но това после, то се разбира от само себе си… Чувайте, идете при Тихон.183
— При кого?
— При Тихон. Тихон е бивш архиерей, болен е и затова живее тук в чертите на града, в нашия Ефимиевско-Богородски манастир.
— И какво прави той?
— Нищо. Ходят при него откъде ли не. Идете; какво ви коства? Тъй де, какво ви коства?
— За пръв път чувам и… досега никога не съм виждал хора от тоя сорт. Благодаря ви, ще ида.
— Насам — осветяваше Шатов стълбището, — вървете — отвори той вратичката към улицата.
— Аз вече няма да дойда при вас, Шатов — тихо каза Ставрогин, прекрачвайки навън.
Мракът се беше сгъстил и продължаваше да вали.
Глава втора
Нощта (продължение)
I
Най-после „Богоявленская“ свърши; дойде нанадолнището, краката му затъваха в хлъзгавата кал и изведнъж се откри широко, мътно, сякаш празно пространство — реката. Къщите се превърнаха в къщурки, улицата се разтвори в множеството забъркани криволици. Николай Всеволодович дълго вървя покрай оградите, без да се отдалечава от брега, но със сигурност налучкваше пътя и дори едва ли мислеше много за него. Съвсем друго го занимаваше и учудено се озърна, когато, опомняйки се от дълбокия унес, изведнъж се видя почти на средата на дългия и мокър плаващ мост. Наоколо нямаше жива душа, тъй че дори се сепна, когато внезапно, току до лакътя му се раздаде вежливо-фамилиарен, приятен впрочем глас, с оня сладникаво-натъртен изговор, с който у нас се перчат твърде цивилизованите еснафи или младите къдрокоси продавачи от Търговската улица.
— Ще позволите ли, ваша светлост, да се възползваме от чадърчето?
И наистина някаква фигура се вмъкна или се направи, че уж се вмъква под чадъра му. Човекът вървеше плътно до него, почти „на лакът“, както му викат във войската. Забавяйки крачка, Николай Всеволодович се понаведе да го разгледа, доколкото позволяваше тъмнината: нисичък човечец и сякаш приличаше да е някой попийнал еснафин: леко и неугледно облечен; и на къдравите му чорли се кипреше мокра сукнена фуражка с отпрана наполовина козирка. Трябва да беше ярък брюнет, сух и мургав; бялото на очите му се жълтееше, а самите очи бяха големи, черни и много лъскави, като цигански; това и в тъмното се усещаше. На години трябва да бе към четирийсетте и не беше пиян.
— Познаваш ли ме? — попита Николай Всеволодович.
— Господин Ставрогин, Николай Всеволодович; още по-миналата неделя на гарата ми я посочиха ваша милост, хем още не беше спряла машината. Махни, дето отнапред съм ви чувал и чувал.
— Кой, Пьотър Степанович ли ти каза? Ти… ти да не си Федка Каторжника?
— По кръщение Фьодор Фьодорович; и нас ни е майка раждала, ваша милост, и сега, и сега тъдява се поминува бабичката, божа душица, ваша милост, хем надолу расте, хем деня и нощта богу се моли за назе, щото, дето е речено — залудо се моли, залудо не стой.
— Вярно ли, че си избягал от каторгата?
— Трампихме се, ваша милост. Харизах им прангите и каушите, па си обрах крушите, щото ме бяха лашнали по каторгите до второ пришествие; ама то пък бая длъжко да го чакаш.
— Какво правиш сега тука?
— Ами какво, ден да мине — друг да дойде. На, из оная неделя чичото се спомина в тукашната тъмница, заради едни фалшиви пари, сиромахът, та му правих помен — де що има куче, с камък го нагостих, туй са ни то работите засега. Па и Пьотър Степанович за пашепорт дават една надеждица, хем за из цялата страна, значи, Русия и уж че нещо по търговската част, та и тая му милост чакам да ме огрее. Затуй, вика, щото навремето баща ми те е заложил на карти в англицкия клуб; пък аз, вика, за несправедливост го броя туй безчовечие. А ваша милост ще ли пуснете едно три рубли за бог да прости, за съгревателно?
— Дебнал си ме, значи, тука; аз не ги обичам тия работи. Кой ти нареди?
— Никой ми не е нареждал, няма таквоз нещо, ваша милост, ами единствено поради вашето човеколюбие, дето го знае цял свят. Па и вие нали го знаете нашия хал — или гладен стой, или дръж на бой. В петък се натъпках с вкуснотии като оня, дето се наял с фъшкии, па оттогава ден тримирих, два постих, а на третия пак не ядох. Вода в реката колкото щеш, раци се завъдиха в търбуха ми. Та дано ви се откъсне нещо от сърцето, викам, на ваша милост; щото аз си имам тъдява една кумичка, ама на нея без рубли хич не й се мяркай.
— Пьотър Степанович ли ти е обещал нещо от мое име?
— Абе не че ми е обещавал де, ама тъй дойде на дума, че може, значи, да ви дотрябвам на ваша милост, ако дойде ред примерно, ама какво и що, не щяха да кажат, защото Пьотър Степанович мен ме държи примерно като коза на тръне и никаква вяра ми няма, значи.
183