— Не, още не съм… дори не съм помислял — вцепенено го гледаше капитанът.
— Ами, ами, лъжете, че не сте го мислили. Нали затова искахте да ходите в Петербург. Добре, не сте писали, а не сте ли се изтървали тук пред някого? Кажете ми истината, аз подочух нещичко.
— Само пред Липутин, в пияно състояние. Липутин е издайник. Аз му разкрих сърцето си — прошепна бедният капитан.
— Сърцето си е сърце, но и хапльовщината си има граници. Хубаво, наумили сте си нещо — ами че дръжте го за себе си; днес умните хора си мълчат, а не дрънкат наляво и надясно.
— Николай Всеволодович! — разтрепера се капитанът. — Ами че вие в нищо не сте замесен, ами че аз не за вас…
— Е, да, кой е тоя луд да прави доноси срещу дойната си крава.
— Николай Всеволодович, влезте най-сетне в положението ми!… — И в пълно отчаяние, с плач и ридания, капитанът взе да излага историята си през тия четири години. Това бе възможно най-глупашката история за диването, забъркало се в нещо, което не е за него, и покрай пиенето и гуляите така и до последния момент не разбрало за какво става дума. Разказа, че още в Петербург се увлякъл „изпърво от едното приятелство, като верен на студентството, макар и не бидейки студент“, и не подозирайки нищо, „без всякаква вина“, пръскал разни хартийки по стълбищата, оставял цели пачки по входовете, при звънците, пускал ги по кутиите вместо вестници, внасял ги в театъра и ги пъхал по шапките, мушкал ги в джобовете. А после почнал да взема от ония и пари, „защото отде у мен средства, отде?“. Обиколил две губернии и също пръскал „разни боклуци“.
— О, Николай Всеволодович — възклицаваше той, — най-много от всичко ме възмущаваше пълното противоречие с гражданското и предимно отечественото законодателство! Представете си само, най-внезапно печатат всеки да грабнел вилата и да се помнело, че който излезел сутринта беден, вечерта можело да се върне богат! Тръпки ме побиваха, но разпространявах. Или пък ни в клин, ни в ръкав — пет-шест реда към цяла Русия: „Затваряйте църквите, премахнете бога, рушете брака, унищожете правото на наследство, грабвайте ножа!“ — и туйто, и какво ли друго не щеш. Тъкмо с тия пет реда насмалко да ме пипнат; офицерите в полка ме поступаха, ама, господ здраве да им дава — пуснаха ме. А пък миналата година насмалко не ме хванаха с петдесетачките, дето ги дадох на Короваев — френска изработка, ама фалшиви; пак слава богу, че Короваев, бидейки в пияно състояние, тъкмо тогава се удави в езерото и не можаха да ме разобличат. Тук у Виргински провъзгласяваха свободата на социалната жена. През юни пак пръсках в …-ския окръг. Казват, че пак щели да ме накарат… Пьотър Степанович най-внезапно ми обявява, че съм бил длъжен да изпълнявам, отдавна вече ме заплашва. Как постъпи с мен в неделята, а! Николай Всеволодович, аз съм роб, червей, но не и бог, това ни е разликата с Державин186. Но отде средства, отде!
Николай Всеволодович изслуша всичко с интерес.
— Много неща изобщо не ги знаех — каза той, — естествено, можело е всичко да ви се случи… Вижте какво — каза той, като помисли, — ако искате, кажете, ще видите там на кого, че Липутин е излъгал и че с доноса сте искали да сплашите мен, смятайки, че и аз съм компрометиран, та по тоя начин да ми измъкнете повече пари… Разбирате ли?
— Николай Всеволодович, гълъбче, нима ме грози такава опасност? Само вас чаках, вас да питам.
Николай Всеволодович се поусмихна.
— В Петербург, разбира се, няма да ви пуснат, дори да ви дадях пари за пътуването… а впрочем време е да видя Маря Тимофеевна — и той стана от стола.
— Николай Всеволодович, ами какво ще стане с Маря Тимофеевна?
— Ще стане, каквото казах.
— Мигар и това е вярно?
— Още ли не вярвате?
— Мигар ще ме захвърлите ей тъй, като стар износен галош?
— Ще видя — засмя се Николай Всеволодович, — хайде, пуснете ме.
— Ако наредите, ще постоя отвънка… да не подслушам случайно, значи… защото стайните са мънички.
— Добра идея; постойте отвън. Вземете чадъра.
— Вашия чадър… заслужавам ли го аз? — май попресоли капитанът.
— Всеки заслужава чадър.
— Отведнъж определяте minimum-а на човешките права.
Но дърдореше вече машинално; твърде потиснат бе от известията и съвсем беше изтървал пусулата. И въпреки това почти веднага щом излезе навън и разтвори чадъра над себе си, в хитроумната му и лекомислена глава взе да шава някогашната утешителна мисъл, че го баламосват и лъжат, а щом е тъй, значи не той от тях, ами те трябва да се страхуват от него.
186