— У-у, идиотка! — скръцна със зъби Николай Всеволодович, продължавайки да стиска ръката й.
— Вън, самозванецо! — повелително викна тя. — Аз на моя княз съм жена и не ме е страх от ножа ти!
— Ножа ли?
— Да, ножа! Нож държиш в джоба си. Ти ме мислеше, че спях, ама аз видях: щом влезе одеве, и извади ножа!
— Какво говориш, клетнице, какви ги плещиш! — кресна той, блъскайки я с всичка сила, тъй че тя дори политна върху дивана и силно си удари главата и рамото. Той хукна навън; но тя тутакси скочи, закуцука, заподскача подире му и вече от прага, кикотейки се, пищейки, дърпайки се от ръцете на изплашения Лебядкин, който едва я удържеше, викна подире му в тъмнината:
— Гришка От-ре-пи-ев, а-на-те-ма-а!
IV
„Нож, нож!“ — повтаряше си той с неутолима злоба, крачейки широко право през калта и локвите, без да пробира пътя. Вярно, че на моменти му идеше да избухне в гръмогласен лудешки кикот; но, тъй или иначе, се държеше и потискаше смеха си. Опомни се едва на моста, точно на мястото, където одеве го беше причакал Федка; същият този Федка го чакаше и сега и съзирайки го още отдалеч, свали каскета си, радостно се озъби и тутакси бодро и весело задърдори. Отначало Николай Всеволодович отмина, без да се спре, и известно време дори не слушаше разбойника, който отново се беше лепнал за него. Внезапно обаче го порази мисълта, че изобщо го беше забравил, и то тъкмо в момента, когато самият той непрекъснато си повтаряше: „Нож, нож!“ Тогава сграбчи разбойника за яката и с всичката си накипяла злоба с все сила го тръшна на моста. За миг оня понечи да се брани, но почти веднага си направи сметката, че е като сламка в ръцете на противника си, който при това бе връхлетял най-неочаквано, и се закроти и смълча, без ни най-малко да се съпротивлява. На колене, с извити отзад ръце, хитрият разбойник изчакваше развръзката явно без каквито и да било опасения.
И не грешеше. Николай Всеволодович вече сваляше с лявата си ръка топлия шал, за да върже ръцете на пленника, но изведнъж го пусна и го блъсна назад. Оня моментално скочи на крака, обърна се и в ръката му светкавично блесна къс, широк обущарски нож.
— Махни ножа, прибери го, веднага го прибери! — заповяда с нетърпелив жест Николай Всеволодович и ножът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.
Николай Всеволодович мълчаливо продължи пътя си, без да се обърне нито веднъж; но упоритият разбойник въпреки всичко не се откачаше; вярно, че вече не дърдореше и дори почтително се държеше на една крачка дистанция отзад. Изминавайки по тоя начин моста, те излязоха на брега, но тоя път Николай Всеволодович зави наляво, пак по една дълга и глуха улица, която обаче водеше за града по-пряко, отколкото „Богоявленская“, по която беше минал на идване.
— Вярно ли разправят, че наскоро си бил обрал някаква тукашна черква? — попита внезапно Николай Всеволодович.
— Аз тоест първоначално се отбих, щото да се помоля, значи — благопристойно и чинно, сякаш че нищо не било, отговори разбойникът; и дори не благопристойно, а почти с достойнство. От одевешната „свойска“ фамилиарност нямаше и помен. Личеше си човекът на делото, сериозният човек, несправедливо обиден наистина, но способен да надмогне обидата.
— То хубаво ме науми господ, ама като влязох, че като погледнах — продължаваше той, — благодат божия и туйто! Сирак човек, ваша милост, затуй я свършихме тая, щото в нашия занаят без спомоществователство не може. Ама виж да видиш, ваша милост, ей толкова файда не видях, наказа ме господ за греховете: за кандилото, за грижовницата187 и на дякона за подпругата дванайсет рубли само да взема! А на свети Николай Угодника такъмите, чисто сребърни, ваша милост, за нищо, кажи го, отидоха: пиринчени били, викат.
— Ама пазача закла, а?
— Ами то, ваша милост, ние с тоя пазач уж орташки я карахме, ама после, заранта де, на реката, стана една препирня помежду ни кой да носи торбата. Мой е грехът, облекчих го мъничко.