Гаганов и Маврикий Николаевич пристигнаха на мястото с елегантен впряг, двойка, карана от Артемий Павлович; водеха и един слуга. Почти в същия миг се появиха и Николай Всеволодович и Кирилов, но не с карета, а на коне, и също така придружени от един слуга на кон. Кирилов, който никога не бе яхвал кон, седеше на седлото изправено и смело, придържайки с дясната си ръка тежката кутия с пистолетите, които не искаше да повери на слугата, а поради неумението да язди лявата му ръка постоянно дърпаше и усукваше юздата, та конят въртеше глава и проявяваше желание да се изправи на задни крака, което впрочем ни най-малко не смущаваше ездача. Мнителният Гаганов, който лесно и дълбоко се докачаше, счете пристигането им на коне за ново предизвикателство — в смисъл че враговете, значи, разчитат на успех, щом не са предвидили дори нуждата от карета, в случай че се наложи да откарват ранен. Той слезе от каретата си прежълтял от яд и усети, че ръцете му треперят, което и съобщи на Маврикий Николаевич. На поклона на Николай Всеволодович не отвърна и му обърна гръб. Секундантите хвърлиха жребий: паднаха се пистолетите на Кирилов. Отмериха разстоянието, отведоха противниците по местата им, каретата и конете с лакеите отпратиха на около триста крачки назад. Оръжието бе заредено и връчено на противниците.
Жалко, че трябва да бързам с разказа и няма време за описания; но пък и съвсем без нищо не може. Маврикий Николаевич беше тъжен и угрижен. Затова Кирилов беше напълно спокоен и безразличен, много точен в подробностите и задълженията, с които се бе нагърбил, но без каквото и да било суетене и без да проявява почти никакъв интерес към наближаващата съдбоносна развръзка. Николай Всеволодович бе по-бледен от обикновено, твърде леко облечен, с палто и бяла пухкава шапка. Изглеждаше много уморен, от време на време се мръщеше и ни най-малко не намираше за нужно да крие лошото си настроение. Но в момента най-интересен от всички бе Артемий Павлович, тъй че е просто невъзможно да не кажем няколко думи специално за него.
II
Не ни е падало досега да споменаваме за външността му. Беше висок, бял, гледан човек, както казва простолюдието, по-затлъстял, с рядка руса коса, около трийсет и три годишен и бих казал дори, с красиви черти. Излязъл беше в оставка като полковник и ако беше дослужил до генерал, генералският чин щеше да му отива и напълно възможно от него да излезеше един добър действащ генерал.
При характеристиката на това лице не бива да се пропуска, че главният повод за оставката му бе дълго и мъчително преследвалата го мисъл за семейния позор след обидата, която Ставрогин бе нанесъл на баща му преди четири години в клуба. Вътрешно той смяташе за безчестно да продължава службата и беше убеден, че позори полка и другарите си, макар че никой от тях да не подозираше дори за произшествието. Наистина той веднъж и преди това се бе канил да остави службата — много отдавна, много преди случая и по съвсем друг повод, но досега бе се колебал. Колкото и странно да изглежда, но този първоначален повод или по-точно вътрешен подтик да излезе в оставка бе манифестът от 19 февруари за освобождението на селяните. С излизането на манифеста Артемий Павлович — един от най-богатите помешчици в губернията, който и не загуби кой знае колко след манифеста, а на това отгоре бе човек способен да разбере хуманизма на мярката и почти да схване икономическите изгоди от реформата — внезапно се бе почувствал някак лично обиден. Това бе нещо неосъзнато, по-скоро едно усещане, но това само засилваше обидата му. До смъртта на баща си впрочем той не се решаваше да предприеме нещо решително; но в Петербург „благородните“ му мисли бяха направили впечатление на мнозина най-видни лица, с които усърдно поддържаше връзки. Беше човек затворен и саможив. Друга една черта: беше от ония чудновати, но оцелели тук-там в Русия дворяни, които изключително държат на древността и чистотата на дворянския си род и твърде сериозно се интересуват от тия неща. Наред с това не можеше да търпи руската история, пък и изобщо намираше, че тъй наречените руски нрави са отчасти свинщина. Още като малък — в специалното военно училище за по-знатни и по-богати възпитаници, в което бе имал честта да започне и завърши образованието си — у него се бяха загнездили известни поетични възгледи: харесали му бяха замъците, средновековният живот, цялата му оперетна страна, рицарството; и още тогава само дето не плачеше от срам, че по време на московското царство царят е можел да налага на руския болярин телесни наказания188, и се червеше от сравненията. Този твърдоглав и извънредно строг човек, който знаеше службата си и изпълняваше задълженията си просто прекрасно, беше в душата си един мечтател. Твърдеше се, че умеел и да говори, че имал дар-слово; всичките си трийсет и три години обаче беше мълчал. Държал се бе крайно надменно дори в онази префърцунена петербургска среда, в която се бе движил в последно време. Срещата му в Петербург с върналия се от странство Николай Всеволодович го бе просто влудила. В настоящия момент, застанал пред бариерата, той се намираше в състояние на страшна тревога. Все му се струваше, че нещо пак ще попречи, и най-малкото забавяне го хвърляше в трепет. Болезнен израз се изписа на лицето му, когато Кирилов, вместо да даде знак да почват, внезапно заговори, наистина само проформа, както впрочем и го заяви на всеослушание:
188