Главното беше, че „новият човек“, освен дето се оказа „истински дворянин“, бе на туй отгоре и най-богатият земевладелец в губернията, сиреч можеше да се разчита на него. Аз впрочем и по-преди споменавах бегло за настроенията на нашите земевладелци.
Стигаше се до крайности.
— И не стига, че не извиква студента на дуел, ами и ръцете си слага отзад, обърнете внимание, ваше превъзходителство — обажда се един.
— И не го помъква в новото съдилище — добавя втори.
— Въпреки че като на дворянин новото съдилище щеше да му присъди петнайсет рубли за лична обида, хе-хе-хе!
— Не, аз ще ви кажа каква им е цаката на новите съдилища — изпадаше в изстъпление трети. — Откраднеш ли, измошеничиш ли и те пипнат, уличат те на място — тичай, дорде е време, у дома си и убий майка си! Моментално си оправдан190 за всичко и на туй отгоре дамите ще ти махат с батистени кърпички от залата; това е тя истината!
— Това е, това е!
Не мина и без измислици. Пак се заговори за връзките на Николай Всеволодович с граф К. Строгите и независими мнения на граф К. относно последните реформи бяха всеизвестни. Всеизвестна бе и забележителната му дейност, попреустановена донякъде едва напоследък. И ето че най-внезапно стана безспорен факт, че Николай Всеволодович е годен за една от дъщерите на граф К., макар нищо да не даваше сигурен повод за такъв слух. А що се отнася до басните за швейцарските приключения и Лизавета Николаевна — дори дамите престанаха да го говорят. Впрочем тъкмо тогава Дроздови бяха вече успели да направят пропуснатите визити. И всички вече със сигурност намираха Лизавета Николаевна за едно най-обикновено момиче, което се „фръцка“ с болните си нерви. Сега обясняваха припадъка й в деня на пристигането на Николай Всеволодович просто с уплахата от безобразната постъпка на студента. Всичко онова, на което доскоро се мъчеха да придадат някакъв фантастичен колорит, сега се изкарваше дори съвсем прозаично; колкото пък до куцата — тя окончателно отпадна; срамуваха се дори да си спомнят. „Че и сто куци да е имало — кой не е бил млад!“ Изтъкваше се уважението на Николай Всеволодович към майка му, изнамираха му се разни добродетели, с умиление се говореше за неговата ученост, придобита за четири години по немските университети. Постъпката на Артемий Павлович окончателно бе обявена за безтактна: „своя своих не познаше“; а колкото до Юлия Михайловна — призната й бе най-висша проницателност.
Тъй че, когато най-сетне се появи самият Николай Всеволодович, всички го посрещнаха с една крайно наивна сериозност, във всички устремени към него погледи се четеше едно крайно нетърпеливо очакване. Николай Всеволодович тутакси възприе тактиката на най-строго мълчание, с което, разбира се, удовлетвори всички много повече, отколкото ако беше изговорил куп приказки. С една дума — пълен успех, беше излязъл на мода. А в губернското общество е тъй — появиш ли се веднъж — няма измъкване. И Николай Всеволодович пак почна да спазва целия губернски етикет до последните тънкости. Ама че не бил веселяк, че бил затворен, ами малко ли му е минало през главата? Хайде де, мисли човекът, не е фарфара като някои други! Дори високомерното му държане и онази презрителна непристъпност, за които толкова го мразеха преди четири години, сега се харесваха и се ползваха с уважение.
Най-много от всички тържествуваше Варвара Петровна. Не мога да кажа лесно ли беше преглътнала огорчението от рухналите мечти относно Лизавета Николаевна. Тук безспорно й бе помогнала и семейната гордост. Но едно беше странно: Варвара Петровна най-внезапно бе приела за чиста монета това за „избраницата“ на Nicolas от семейството на граф К., а което е още по-странно, приела го бе, така както и всички останали, само въз основа на слуховете, които се носеха; самата тя се боеше направо да попита Николай Всеволодович. Впрочем два-три пъти не се беше стърпяла и уж на шега, уж по заобиколен начин го упрекна, дето не е достатъчно откровен с нея; Николай Всеволодович се усмихваше и продължаваше да пази мълчание. Мълчанието се вземаше за съгласие. Да, но при все това тя никога не забравяше за куцата. Тази мисъл й тегнеше като камък, като кошмар, извикваше у нея мъчителни предчувствия и догадки; и всичкото това наред с мечтите за дъщерите на граф К. Но за това тепърва ще говорим. Разбира се, отново взеха да се отнасят към Варвара Петровна с изключителна предупредителност и почит, но тя почти не се ползваше от това и твърде рядко се появяваше в обществото.
Направи обаче тържествена визита на губернаторшата. Разбира се, ония бележити думи на Юлия Михайловна, произнесени в салоните на предводителшата, никого не биха могли да запленят и очароват повече от нея: изведнъж й беше олекнало, изведнъж бяха получили отговор много въпроси, които я гнетяха от онази злокобна, проклета неделя насам. „Аз не съм я разбирала тази жена!“ — отсече тя и направо, със свойствената си експанзивност, съобщи на Юлия Михайловна, че е дошла да й благодари. Юлия Михайловна бе поласкана, но запази едно независимо държание. По това време тя вече доста добре си знаеше цената, може би дори прекалено добре. Така например по време на разговора беше заявила, че никога не е чувала за дейността и учеността на Степан Трофимович.
190