— И все пак ще трябва да се помирите със стария — доложи Пьотър Степанович, — той е в отчаяние. Вие вече съвсем на нищо го направихте. Вчера ви видял в каляската, поклонил се, а вие сте се обърнали на другата страна. Аз смятам да го поизтъкнем малко; наумил съм някои неща и той още може да бъде полезен.
— О, да, той ще участва в четенето.
— Нямам предвид само това. Впрочем аз тъй и тъй щях да ходя днеска при него. Да му съобщя ли?
— Щом се наемате. Впрочем не знам ще успеете ли — каза тя нерешително. — Аз възнамерявах лично да се обясня с него и исках да му определя ден и място. — Тя силно се намръщи.
— Хайде, сега чак пък ден ще му определяте. Просто ще му кажа.
— Добре, кажете му. Впрочем нека знае, че непременно ще му определя ден. Непременно му го кажете.
Пьотър Степанович се ухили и хукна навън. Изобщо, доколкото си го спомням, по това време той бе станал някак твърде язвителен и дори бе почнал много да си ги позволява и едва ли не с всички. Странното е, че всички му прощаваха някак. Изобщо беше се създало мнението, че на него трябва да се гледа някак по-особено. За отбелязване е, че дуелът на Николай Всеволодович страшно го бе ядосал. Сварил го бе неподготвен; чак позеленя, когато му разказваха. Може би се беше почувствал засегнат: научил бе чак на другия ден, когато всички вече знаеха.
— Нали знаете, че нямате право да се дуелирате — прошушна той на Ставрогин на петия ден, срещайки го случайно в клуба. Интересното беше, че тия пет дни изобщо не се бяха виждали, въпреки че Пьотър Степанович ходеше у Варвара Петровна почти всекидневно.
Прекосявайки голямата зала на клуба на път за бюфета, Николай Всеволодович му хвърли разсеян поглед, сякаш не разбираше за какво става дума, и мълчаливо го отмина.
— И при Шатов сте ходили… И за Маря Тимофеевна се каните да оповестите — подтичваше оня подире му и по едно време, уж че случайно, го беше хванал за рамото.
Николай Всеволодович освободи рамото си с рязко, внезапно движение, бързо се обърна и веждите му заплашително се свиха. Пьотър Степанович го погледна с една странна, разлята усмивка. Всичко продължи само миг. Николай Всеволодович отмина.
II
От Варвара Петровна отиде право при стария; цялото това бързане беше само от проклетия, от едното желание час по-скоро да си върне за обидата, която Степан Трофимович му беше нанесъл преди известно време и за която до момента си нямах дори представа. Цялата работа беше, че последната им среща, състояла се миналия четвъртък, бе завършила с изгонването на Пьотър Степанович. Степан Трофимович, който всъщност започнал кавгата, накрая вдигнал бастуна. Тогава бе скрил от мене този факт; но сега още при влизането на Пьотър Степанович с неговата вечна наивно-високомерна усмивчица и този му неприятен, любопитен поглед, който непрекъснато шареше наоколо, Степан Трофимович тутакси ми даде знак да не ги оставям сами. И тъй като тоя път бях свидетел на целия разговор, ми станаха ясни истинските им отношения.
Степан Трофимович се беше полуизлегнал на кушетката. От оня четвъртък бе отслабнал и прежълтял. Пьотър Степанович тутакси най-фамилиарно се разположи до него, безцеремонно подви крак под себе си и зае на кушетката много повече място, отколкото го позволяваше уважението към един баща. Степан Трофимович мълчаливо и с достойнство се отмести.
На масата имаше разтворена книга. Романът „Какво да се прави?“. Уви, трябва да призная странното малодушие на нашия приятел: мисълта, че се налага да напусне черупката на уединението си и да даде последната битка, все повече и повече надделяваше в собственото му въображение. Знаех, че е свалил романа от рафта и го изучава с единствената цел: в случай на неизбежния сблъсък с „кресльовците“ да знае предварително техните маневри и аргументи от самия им „катехизис“191 и подготвен по тоя начин, тържествено да ги опровергае в нейните очи. О, как го измъчваше тази книга! Понякога в отчаяние я захвърляше и скачайки от мястото си, започваше да крачи по стаята почти в изстъпление.
— Съгласен съм, че основната идея на автора е вярна — говореше ми той трескаво, — но толкова по-зле! Същата, нашата идея, именно нашата; ние, да, ние сме, които я посадихме и отгледахме, ние я подготвихме — всъщност какво ново биха могли да кажат след нас! Но, боже мой, как е изложено, как е изопачено и изкривено всичко това! — възклицаваше той, тропайки с пръсти по книгата. — Към такива изводи ли се стремяхме ние? Какво е останало от първоначалната идея?
191