— Как си позволяваш да ми държиш такъв език?
— Че какво му е на езика ми? Просто и разбрано.
— Кажи ми най-после, изверг неден, син ли си ми ти, или не?
— Това вече ти ще кажеш. Разбира се, всеки баща е склонен към самоизмама…
— Млъкни, млъкни! — целият се разтрепера Степан Трофимович.
— Виж какво, ти ми викаш и ругаеш, както миналия четвъртък, когато вдигна бастуна, ама знаеш ли, че аз тогава намерих едно документче? Толкова ме заинтригува, че цяла вечер съм се ровил в куфара. Не се бой, нищо особено. Просто една мамина бележка до оня, полячето. Но съдейки по характера й…
— Още една дума, и ще те ударя!
— Ама че хора, а! — обърна се внезапно към мен Пьотър Степанович. — Вижте, от миналия четвъртък сме така. Радвам се, че сега поне вие сте тука и ще ни бъдете съдия. Какви са фактите? Упреква ме, че говоря така за майка си; но кой ме докара до това? Кой ме будеше посред нощ да ме прегръща, да ми плаче като истеричка и да ми се изповядва? И какви бяха тия среднощни изповеди, как мислите? — тъкмо тия съмнителни историйки за майка ми! От него ги знам, той ме просвети! Още в Петербург, като бях в гимназията.
— Съвсем друго съм имал предвид! Нещо върховно, висше… О, ти не си ме разбрал! Нищо, нищо не си разбрал!
— Както и да било, но признай, че в случая беше много по-подло от твоя страна, много по-подло, признай си. Виж какво, ако искаш да знаеш, мен ми е все тая. Аз ти говоря от твое гледище. За мен не бери грижа: аз не виня майка си, и ти да си бил, и полякът да е бил — на мен ми е все тая. Кой ви е крив, че в Берлин сте се докарали до това дередже, аз ли? Пък и кой знае дали е можело да излезе нещо друго. Кажи ми сега, при това положение не сте ли едни смешни хора? Кажи ми, не ти ли е все тая чий син съм — твой или нечий? Гледайте — пак се обърна към мене той, — цял живот рубла не съм видял от него, до шестнайсет години очите ми не е виждал, после ме ограбва — тука, тука, а сега се дере, че цял живот страдал за мене, и ми се прави на не знам си какво. Ама моля ти се, аз да не съм ти Варвара Петровна!
Той стана и си взе шапката.
— Проклет бъди — от нине и вовеки веков! — простря ръка над него пребледнелият като смъртник Степан Трофимович.
— Гледай ти докъде можело да изкукурига човек! — дори се учуди Пьотър Степанович. — Хайде, сбогом, старче, повече няма да ме видиш тука, край. И не забравяй за статията, отнеси я по-рано и гледай, ако можеш, без глупости: факти, факти и факти, а главното — по-кратко. Сбогом.
III
Впрочем тук играеха роля и някои странични подбуди. Пьотър Степанович действително имаше някакви кроежи относно баща си. Според мен той разчиташе да докара стареца до отчаяние и по тоя начин да го тласне към някакъв явен скандал от съвсем определен характер. Това му бе нужно за други, по-сетнешни и странични цели, за които ще стане дума нататък.
По това време у него се бяха вече натрупали извънредно много сметки и предначертания от подобен род, кое от кое по-фантастични, разбира се. Освен Степан Трофимович той си беше нарочил и един друг мъченик. Изобщо, както се оказа впоследствие, мъченици ги имаше предостатъчно; но на този той особено разчиташе и това беше самият господин Фон Лембке.
Андрей Антонович фон Лембке спадаше към онова фаворизирано (от природата) племе, което съгласно годишника наброява в Русия неколкостотин хиляди души и което може би не подозира, че в своята целокупност представлява един строго организиран съюз. Разбира се, непредумишлен, непреднамерен и мълчалив съюз, възникнал от само себе си, негласно, просто като едно нравствено задължение, което се състоеше във взаимната поддръжка на всички членове на племето винаги, навсякъде и при всички обстоятелства. Андрей Антонович бе имал честта да получи възпитание в едно от ония висши руски учебни заведения, които се попълват с юноши от семейства, облагодетелствани с по-големи връзки или богатство. На възпитаниците на тия заведения, кажи-речи, тутакси след завършването на учението се дават доста важни постове в един определен клон на държавното управление. Андрей Антонович имаше двама чичовци — единият инженер-подполковник, а другият — хлебар, но се бе намърдал във висшето училище, където срещна доста свои съплеменници. Беше весел другар, доста тъпичък, но всички го бяха обикнали. И когато, вече в горните класове, много от юношите, главно русначетата, бяха почнали да умуват по големите въпроси на съвременността — с един вид, който показваше, че веднъж да свършеха училището, да ги пуснеха само — завчас щяха да решат всичко, — Андрей Антонович все още продължаваше да се занимава с най-невинни ученически лудории. Шегите му бяха доста нескопосани, вулгарни, просташки шеги, но предизвикваха всеобщ смях, а той целеше тъкмо това. По време на лекция например изведнъж ще започне да се секне по някакъв невероятен начин тъкмо в момента, когато преподавателят се обръща към него с въпрос, и другарите му, пък и самият преподавател прихват да се смеят; или пък преди лягане ще почне да изобразява в спалните някаква цинично жива картина; или пък с помощта на два пръста ще изсвири на собствения си нос (и твърде изкусно) увертюрата на „Фра Дяволо“192. Отличаваше се и с една преднамерена немарливост към външния си вид, кой знае защо, намирайки го за остроумно и смешно. Последната година беше взел да пописва и стихове. На руски, разбира се, защото родния си език владееше твърде неграмотно, както впрочем мнозинството от това племе в Русия. Тези му поетични наклонности го бяха сближили с мрачния и сякаш вечно потиснат от нещо син на някакъв обеднял руски генерал, който минаваше за бъдещ велик литератор. Онзи се отнасяше към него покровителствено. Но веднъж, три години след като бяха завършили, тоя му мрачен другар, който зарязал служебното поприще заради руската литература и вследствие на това бил издокаран с цъфнали ботуши и зъзнел от студ в протритата си лятна дреха насред късна есен — срещнал най-случайно на Аничков мост бившето си protégé193, Лембката, както му викаха в училището. И какво вижда: един безукорно облечен господин с изрядни рижави бакенбарди, пенсне, лачени ботуши, нови-новенички ръкавици, скъпо палто от Шармер и чанта под мишницата. Толкова се слисал, че отначало дори не го познал. Лембке се зарадвал на приятеля си, дал му адреса си и го поканил да мине някоя вечер. Оказва се, значи, че това не ти е вече Лембката, а Фон Лембке! И една вечер онзи наистина наминал, може би просто от яд. Долу на входа, пред доста неугледното, но постлано с червена пътека стълбище, излязъл портиер, разпитал го и чак тогава ударил камбанката да повика лакея. Но когато най-сетне го отвели горе при Лембката, вместо очаквания разкош гостът видял една малка, сбутана, мрачна и неприветлива стаичка, разделена на две с дълга тъмнозелена завеса; наистина с мека мебел, но крайно овехтяла и също тъмнозелена, и тъмнозелени пердета на високите тесни прозорци. Фон Лембке квартируваше у някакъв генерал, негов далечен роднина, който го протежираше. Впрочем посрещнал госта приветливо, бил сериозен и изящно учтив. Поговорили си за литература, но в рамките на приличието. Един издокаран с бяла вратовръзка лакей поднесъл по чашка слабичък чай и малки кръгли бисквитки. Гостът се нервирал и поискал минерална вода. Донесена му била, но с известно закъснение, при това Лембке сякаш се сконфузил, като повикал за втори път лакея да му даде поръчката. Впрочем предложил на другаря си и да похапне, но проличало, че останал доволен, когато онзи отказал и най-сетне си отишъл. Лембке едва започваше кариерата си и важният му съплеменник, генералът, чисто и просто го беше прибрал в дома си като изпаднал роднина.
192