— Знаете ли, че аз, „стопанинът на губернията“ — продължаваше той, крачейки напред-назад по кабинета си, — знаете ли, че поради множеството си задължения не мога да изпълня нито едно от тях, а от друга страна, също тъй сигурно мога да ви го кажа, че просто няма какво да правя тук. Там е тя работата, че всичко зависи от възгледа на правителството. Нека правителството си основе макар република — да речем, заради политиката или за уталожване на духовете, — а от друга страна, успоредно с това усили губернаторската власт — ние, губернаторите, ще глътнем републиката; каква ти република: каквото щете ще глътнем; аз поне го чувствам, че съм готов… С една дума, да ми разпореди правителството по телеграфа activité dévorante194 и аз ще развия activité dévorante. Аз тук право в очите им го казах: „Любезни господа, за уравновесяването и процъфтяването на губернските учреждения е необходимо едно: засилване на губернската власт.“ Вижте какво, трябва щото всички тия учреждения — земски или съдебни — да живеят, тъй да се каже, двойствен живот, сиреч нужно е да съществуват (съгласен съм, че е необходимо), но, от друга страна, трябва да ги няма. Все в зависимост от правителственото гледище. Идва например ред всички учреждения да се окажат необходими — моля, всички са ми налице. Минава необходимостта — и помен няма от тях. Тъй разбирам аз activité dévorante, а нея няма да я има без засилване на губернаторската власт. Говорим си на четири очи и ще ви кажа, че вече заявих в Петербург за необходимостта от специален часовой пред входа на дома на губернатора. Чакам отговор.
— На вас ви трябват двама — обади се Пьотър Степанович.
— Защо двама? — спря се пред него Фон Лембке.
— Ами един ще ви е малко, за да ви уважават. На вас непременно ви трябват двама.
Андрей Антонович сбърчи чело.
— Вие… вие си позволявате твърде много, Пьотър Степанович. Използвате добрината ми и подхвърляте подигравки, правите се на някакъв bourru bienfaisant…195
— Както щете — измърмори Пьотър Степанович, — а все пак вие ни проправяте пътя и подготвяте нашия успех.
— Тоест на кои вас и какъв успех? — учудено се вторачи в него Фон Лембке, но не получи отговор.
Изслушвайки отчета за този разговор, Юлия Михайловна остана крайно недоволна.
— Но нали не мога да третирам началнически твоя фаворит — защитаваше се Фон Лембке, — пък и когато сме на четири очи… Мога да се изпусна… от добро сърце.
— Прекалено добро. Не знаех, че имаш колекция от прокламации, покажи ми ги, ако обичаш.
— Но… той ми ги поиска за един ден.
— И вие пак му ги дадохте! — разсърди се Юлия Михайловна. — Що за безтактност!
— Ей сега ще пратя да ги вземат.
— Няма да ги даде.
— Аз ще изискам! — кипна Фон Лембке и дори скочи от мястото си. — Кой е той, че толкова да му се плашим, и кой съм аз, че нищо да не смея да направя?
— Седнете и се успокойте — спря го Юлия Михайловна, — ще отговоря на първия ви въпрос: той има отлични препоръки, не му липсват способности и понякога говори извънредно умни неща. Кармазинов ме уверява, че почти навсякъде имал връзки и освен това едно изключително влияние над столичната младеж. А ако чрез него успея да ги привлека и групирам около себе си, ще ги спася от гибел, сочейки нов път на честолюбието им. Той ми е предан от все сърце и за всичко ме слуша.
— Но докато ги привличаме, те могат… дявол знае какво да направят. Това е идея, разбира се… — объркан се защитаваше Фон Лембке, — но… ето, чувам, че в …-ския окръг се появили някакви прокламации.
— Но тоя слух е още от лятото — позиви, фалшиви пари и тям подобни, а и досега никой нищо не е донесъл. Кой ви го каза?
— От Фон Блюм го чух.
— Ах, престанете с вашия Блюм и никога да не сте ми го споменавали!
Юлия Михайловна тъй кипна, че дори цяла минута не можеше да проговори. Фон Блюм беше чиновникът от губернаторската канцелария, когото тя особено мразеше. Но за това по-долу.
— И ви моля, не се безпокойте за Верховенски — приключи тя разговора, — ако той участваше в някакви лудории, нямаше да говори така, както е говорил с теб и с всички тук. Фразьорите не са опасни. И ще ти кажа дори и друго — и да се случи нещо тук, аз съм първата, която ще го науча от самия него. Той ми е фанатично, ама фанатично предан!
Изпреварвайки събитията, ще отбележа, че да не бе самомнението и честолюбието на Юлия Михайловна, всичко онова, което успяха да направят у нас тия мизерници, нямаше да стане. Тук вината й е голяма!