Помня, че тогава, около един часа по обед, и аз наминах към площада — смълчани хора, важни, навъсени лица. Някакъв дебел търговец с жлътнала, подпухнала физиономия слезе от файтона си, поклони се до земята, целуна иконата, пусна една рубла, с пъшкане се качи и си замина. По едно време пристигна каляска с две известни дами, придружени от двама от нашите хубостници. Хубостниците (единият от които не бе чак толкова млад) слязоха от каляската и разблъсквайки хората доста безцеремонно, си пробиха път до иконата. И двамата не свалиха шапки, а единият си сложи пенснето. През тълпата мина ропот, вярно, че не много силен, но враждебен. Хубостникът с пенснето изрови от натъпканото си с банкноти портмоне една медна копейка, хвърли я на дискоса; двамата си казаха нещо, разсмяха се гръмогласно и се запътиха към каляската. В този момент пристигнаха на коне Лизавета Николаевна и Маврикий Николаевич. Тя скочи от коня, хвърли поводите на спътника си, който по нейно нареждане бе останал на седлото, и се озова пред иконата тъкмо навреме, за да види хвърлянето на копейката. Страните й пламнаха от гняв; бързо свали кръглата си капела, ръкавиците, коленичи пред иконата — право на калния тротоар — и благоговейно се поклони три пъти чак до земята. После извади портмонето си, но тъй като в него се оказаха само няколко гроша, моментално сне брилянтните си обеци и ги сложи на дискоса.
— Може ли, може ли? За украса на плащаницата? — попита тя монаха, обзета от силно вълнение.
— Позволително е — отговори онзи, — всяко подаяние е богоугодно.
Хората мълчаха и не изказваха нито порицание, нито някакво одобрение. Без да почисти изкаляната си рокля, Лизавета Николаевна възседна коня и препусна.
II
Два дни след току-що описания случай отново я срещнах в една многобройна компания. Запътили се бяха за някъде с три каляски, заобиколени от ездачи. Тя ме повика с ръка, спря каляската и настоя да се присъединя към тях. Намериха ми място в каляската и тя весело ме препоръча на спътничките си — едни твърде пищни дами, — а на мен ми обясни, че в момента са предприели изключително интересна експедиция. Непрекъснато се смееше и изобщо изглеждаше щастлива някак извън мярката. Впрочем вярно, че напоследък беше много весела, та дори я избиваше на лудории. Идеята беше наистина ексцентрична: отиваха към реката, в къщата на търговеца Севастиянов, където в една пристройка на двора вече от десетина години живееше, обграден с топли грижи и внимание, нашият градски луд и ясновидец Семьон Яковлевич201, прочут с пророчествата си не само у нас, а и в околните губернии, та дори и в двете столици. Отвред се стичаха поклонници да чуят юродивото му слово и всеки оставяше по нещо. Волните пожертвувания — понякога твърде значителни — се препращаха в църквата (ако с тях тутакси не се разпоредеше самият Семьон Яковлевич) и предимно в манастира „Света Богородица“; за целта край Семьон Яковлевич непрекъснато дежуреше калугер от манастира. Очакваше се да падне голяма веселба. Никой от компанията не бе виждал Семьон Яковлевич. Впрочем освен Лямшин, който бил ходил навремето си и сега уверяваше, че оня наредил да го изгонят с метлата и собственоръчно запокитил подире му два големи варени картофа. Сред ездачите забелязах Пьотър Степанович, който твърде неумело се оправяше с наетия за случая казашки кон, и Николай Всеволодович. Понякога и той участваше в общите увеселения и тогава биваше подобаващо весел, макар че, както винаги, говореше малко и рядко. Когато, спускайки се към моста, стигнахме до странноприемницата, някой най-неочаквано съобщи, че току-що бил намерен трупът на някакъв пътник, който се застрелял в стаята си, и сега чакали полицията. Тутакси се подхвърли идеята да идем да видим самоубиеца. Идеята веднага намери подкрепа: нашите дами никога не бяха виждали самоубийци. Една от тях дори каза с висок глас, че всичко било такава скука, та нямало какво да се церемоним и пробираме развлеченията, стига да било забавно. Само малцина останаха да чакат отпред на входа; останалите на тумба влязохме в мръсния коридор и за мое учудване видях сред влезлите и Лизавета Николаевна. Стаята на самоубиеца беше отворена и, разбира се, никой не посмя да ни спре. Беше едно съвсем младо момче, деветнайсетгодишно, не повече, и трябва да е било много хубаво — гъста руса коса, правилен овал на лицето, прекрасно, чисто чело. Вече се бе вдървило и бялото му личице изглеждаше като мраморно. На масата имаше собственоръчно написана бележка да не винят никого за смъртта му и че се застрелял, защото „исгулял“ четиристотин рубли. Беше написано именно „исгулял“ — в четирите реда имаше три правописни грешки. Особено се тюхкаше и вайкаше някакъв дебел помешчик — види се, познат на семейството, — който дошъл в града по своя си работа и отседнал в съседната стая. От думите му излизаше, че семейството — майка му (вдовица), сестрите и лелите му — го пратило да направи под ръководството на някаква роднина от града покупки за зестрата на сестра си, която щяла да се омъжва, и да ги докара вкъщи, на село. С безкрайни напътствия, молитви и благословии, примирайки от страх, му поверили десетилетия събираните четиристотин рубли. Момчето впрочем било скромно и до момента не внушавало никакви опасения. Пристигайки обаче преди три дни в града, не се явил при роднината, ами отседнал в странноприемницата и отишъл право в клуба, разчитайки да спечели някоя рубла на карти. Хубаво, ами тъй се случило, че тая вечер в клуба не се играло комар. Прибрал се в стаята си около полунощ и поръчал шампанско, хавански пури и вечеря от шест или седем блюда. От шампанското се напил, от пурите му прилошало, тъй че не се докоснал до яденето, а почти в безсъзнание легнал да спи. Сутринта се събудил свеж като божур и тутакси се отправил в разположилия се отвъд реката цигански табор, за който бил чул вечерта в клуба. И цели два дни не се появил в странноприемницата. Най-сетне вчера към пет часа следобед пристигнал, все още пиян, тутакси легнал да спи и спал до десет вечерта. Като се събудил, поискал котлет, бутилка „Шато д’икем“202 и грозде, хартия, мастило и сметката. Никой не забелязал у него нищо особено; бил тих, кротък, спокоен. Застрелял се е, види се, още около полунощ, макар да е странно, че никой не чул изстрела, ами се усетили едва днес около един по обед и след като чукали, чукали, накрая разбили вратата. Бутилката „Шато д’икем“ беше наполовината празна, останало беше и половината грозде. Изстрелът бе даден от малък трицевен револвер право в сърцето. Изтекла бе много малко кръв; револверът бе паднал от ръцете му на килима. Самият той полулежеше на дивана в ъгъла. Смъртта сигурно е настъпила мигновено; по лицето му нямаше следи от никакви предсмъртни мъчения; изразът му беше спокоен, почти щастлив, само дето не беше жив. Нашите, всички без изключение, го разглеждаха със страшно любопитство. Изобщо във всяко нещастие на ближния винаги има нещо, което радва окото ни, та ако ще да сте който и да било. Дамите разглеждаха мълчаливо, а спътниците им правеха впечатление със своето остроумие и върховно присъствие на духа. Един обяви, че това било най-добрият изход и че момчето не е могло да измисли нищо по-умно; друг заключи, че макар и за миг, но поне добре си е поживял. Трети внезапно изтърси: защо у нас тъй често взеха да се бесят и застрелват — сякаш изведнъж са изтръгнали корена им, сякаш изведнъж се е продънил подът под краката им? Към резоньора бяха отправени неприветливи погледи. Затова пък Лямшин, който го имаше за голяма чест да се прави на палячо, докопа чепка грозде от чинийката, със смях го последва и друг, а трети дори посегна към бутилката „Шато д’икем“. Спря ги пристигналият полицейски началник и дори помоли „да се очисти стаята“. Тъй като всички се бяхме вече нагледали, излязохме тутакси и без разправии, макар впрочем Лямшин да се заяде нещо с полицейския. През останалата половина от пътя приказките, смехът и оживлението се засилиха двойно.
201