Той вече отдавна беше предупреден, приготвил се беше и всеки ден очакваше именно такава внезапна покана. На качване в каретата се прекръсти — решаваше се съдбата му. Завари приятелката си седнала на малкото канапе в нишата на големия салон, пред малката мраморна масичка и с молив в ръка: Фомушка мереше с аршина височината на корнизите и прозорците, а Варвара Петровна собственоръчно записваше цифрите и си правеше бележки на полето. Без да се откъсва от работата си, кимна по посока на Степан Трофимович и когато той измърмори някакъв поздрав, небрежно му подаде ръка и дори без да го погледне, му посочи мястото до себе си.
„Седях и чаках цели пет минути «с разбито сърце» — разказваше ми той впоследствие. — Това не бе жената, която познавах от двайсет години. Но пълното убеждение, че всичко вече е свършено, ми придаде сили, които изумиха дори нея. Кълна ви се, че моят стоицизъм в този последен час много я учуди.“
Варвара Петровна внезапно остави молива на масичката и бързо се обърна към Степан Трофимович:
— Степан Трофимович, искам да си поговорим делово. Сигурна съм, че сте си приготвили вашите големи думи и думички, но по-добре да минем направо на въпроса, нали тъй?
Той потръпна. Твърде много бързаше да наложи своя тон, какво ли щеше да последва?
— Почакайте, мълчете, оставете ме аз да кажа, а вие после, макар че не знам наистина какво бихте могли да ми отговорите — продължаваше тя бързо. — Издръжката ви от хиляда и двеста рубли аз считам за свой свещен дълг до края на живота ви; впрочем защо свещен дълг? Просто спогодба, много по-реално, нали тъй? Ако искате, ще го направим писмено. В случай на моята смърт са направени специални разпореждания. Но освен това сега вие получавате от мен и жилище, и прислуга, и пълен пансион. Като го обърнем в пари, излиза още хиляда и петстотин рубли, нали тъй? Слагам отгоре триста рубли извънредни, или кръгло три хиляди. Достатъчно ли ви е за годината? Май че не е малко? В най-екстрените случаи аз, разбира се, ще притурям. И тъй, вземете парите, върнете ми слугите и си живейте, както щете и където щете — в Петербург, в Москва, в странство или тук, само не при мен. Чухте ли ме добре?
— Неотдавна същите тези уста пак тъй настойчиво и пак тъй набързо поискаха от мене друго нещо — бавно и отчетливо, но някак с тъга каза Степан Трофимович. — Смирих се и ви играх по свирката като… пиян казак. Qui, la comparaison peut être permise. C’était comme un petit cozak du Don, qui sautait sur sa propre tombe203. Сега…
— Спрете се, Степан Трофимович. Вие сте ужасно многословен. Не сте ми играли по свирката, а ми се явихте издокаран с нова връзка, с бяла риза, с ръкавици, напудрен и напарфюмирай. Уверявам ви, че на самия вас много ви се искаше да се ожените; на лицето ви го пишеше и повярвайте ми, гледката не бе от най-изящните. Ако не ви го казах още тогава, то бе само от деликатност. Но вие искахте, искахте да се ожените въпреки мръсотиите за мен и годеницата си, които бяхте споделили в интимно писмо. Сега е съвсем друго. И какво общо има тук cozak du Don и тия ваши гробове? Не разбирам що за сравнение е това. Напротив, не умирайте, а живейте; живейте колкото може повече, много ще се радвам.
— В старческия приют ли?
— Приют ли? С три хиляди годишен доход не ходят по приютите. Аха, сетих се — усмихна се тя, — вярно, че Пьотър Степанович веднъж се бе пошегувал за приюта. Ха, това е действително един особен приют, за който си заслужава да помисли човек. Само за най-почтени особи, все полковници, а сега искал да постъпи дори един генерал. С вашите пари там ще имате и спокойствието, и прислугата, и всичко необходимо. Ще се занимавате с науките си и винаги ще намерите компания за преферанс…
— Passons.204
— Passons? — засегна се Варвара Петровна. — Но в такъв случай това е всичко; предизвестен сте, от тоя момент нищо не ни свързва.
— И край? Това е всичко, което е останало от нашите двайсет години? Последното ни сбогом?
— Вие ужасно обичате възклицанията, Степан Трофимович. Днес това никак не е модерно. Днешните говорят грубо, но простичко. И стига с тия наши двайсет години! Двайсет години взаимно подхранване на самолюбието и нищо повече. Всяко ваше писмо не е писано за мен, а за потомството. Вие сте стилист, а не приятел, и всички тия взаимни излияния са всъщност взаимно обливане с помия…
— Боже, колко чужди думи! Назубрени уроци! И вас са напъхали вече в мундира си! И вие им се радвате, и вие сте просветена; chère, chère, каква бе тая паница леща, за която им продадохте свободата си!
— Аз не съм папагал, че да повтарям чужди думи — кипна Варвара Петровна. — Бъдете сигурен, че са ми се насъбрали достатъчно свои думи. Какво направихте вие за мен през тия двайсет години? Отказвахте ми дори книгите, които изписвах за вас и които, ако не бе книговезецът, щяха да си останат неразрязани. Какво ми давахте да чета, когато през първите години ви молих да ме ръководите? Капфиг205, та Капфиг. Защото моето развитие ви дразнеше и вземахте съответните мерки. А самият вие впрочем отдавна сте станали за смях. Впрочем признавам си, че винаги съм ви смятала само за критик: един литературен критик и нищо повече. А когато на път за Петербург ви съобщих, че възнамерявам да издавам списание и да му посветя целия си живот, тутакси ме погледнахте иронично и изведнъж станахте ужасно високомерен.
203
Да, това сравнение е допустимо. Като донски казак, който играе на собствения си гроб (фр.).
205