— Значи, не из историята? — с горчивина възкликна Варвара Петровна. — Ами че вас няма да ви слушат. Какво сте се хванали за тая си Мадона! Що за желание, когато ще приспите всички? Бъдете сигурен, Степан Трофимович, че говоря единствено във ваш интерес. Защо не вземете някоя късичка, по-занимателна средновековна историйка от испанското минало или по-точно някоя случка и да я украсите с други случки и остроумия, измислени от вас. Там е имало такъв блестящ дворцов живот, такива дами, такива отравяния. Кармазинов казва, че ще е странно, ако тъкмо в испанската история не намерите нещо забавно.
— Кармазинов — тоя изписал се глупец, ми търси теми!
— Кармазинов — тоя почти държавен ум! Вие държите твърде остър език, Степан Трофимович.
— Вашият Кармазинов е една стара, изписала се, озлобена баба! Chère, chère, кога успя така да ви пороби, о, боже!
— Аз и сега не мога да го търпя, задето важничи, но отдавам дължимото на ума му. Повтарям, защитавала съм ви с всички сили, колкото можах. И защо непременно трябва да се представяте като смешен и скучен? Напротив, излезте на трибуната с една почтена усмивка, като представител на миналия век, и разкажете три историйки с цялото си остроумие, тъй както само вие умеете понякога да разказвате. Нека да сте старец, нека да сте отживели времето си, нека най-сетне да сте изостанали от тях; но вие самичък с усмивка ще си го признаете още в предисловието и всички ще видят, че сте една мила, добра, остроумна обломка… С една дума, човек със стара закваска и дотолкова напредничав, че е способен да оцени както трябва цялото безобразие на някои понятия, които е изповядвал досега. Хайде, направете ми това удоволствие, аз ви моля.
— Достатъчно, chère! Не ме молете, не мога. Аз ще говоря за Мадоната, но ще предизвикам буря, която или до един ще ги смаже, или ще порази единствено мен!
— Сигурно единствено вас, Степан Трофимович.
— Такъв е моят жребий. Аз ще разкажа за оня подъл роб, за оня вонящ и развратен лакей, който пръв ще се покатери на стълбата с ножица в ръка и ще разпори божествения лик на великия идеал в името на равенството, завистта и… храносмилането. Нека прокънти моето проклятие и тогава, тогава…
— В лудницата?
— Може би. Но във всеки случай, победен или победител, още същата вечер нарамвам моята торба, да, просяшката си торба, оставям всичко, което имам, оставям вашите подаръци, вашите издръжки и обещания за бъдещи блага и тръгвам пеша по света, за да завърша живота си като гувернант у някой търговец или да умра от глад в някоя канавка. Аз свърших. Alea jacta est!208
Той отново се надигна.
— Бях сигурна — стана, святкайки с очи, Варвара Петровна, — от години вече съм сигурна, че именно това ви крепи, за това живеете, за да опозорите мене и моя дом с клевета! Какво искате да кажете с това гувернантство у някой си търговец или с тая смърт в някоя канавка? Злоба, клевета и нищо повече!
— Вие винаги сте ме презирали; но аз ще свърша като рицар, верен на своята дама, защото вашето мнение винаги ми е било по-скъпо от всичко друго. От този момент не приемам нищо, но ви почитам безкористно.
— Каква глупост!
— Вие никога не сте ме уважавали. Може да съм имал море от слабости. Да, вие ми давахте парчето хляб — говоря ви с езика на нихилизма, — но парчето хляб никога не е било висш принцип на моите постъпки. Това стана някак от само себе си, и аз не зная как… Винаги съм мислел, че помежду ни има нещо по-висше от парчето хляб, и никога, никога не съм бил подлец! И тъй, на път, за да поправим стореното! Да, късно тръгвам на път, навън е късна есен, мъгла се стеле над нивята, мразовит, старчески скреж покрива остатъка от пътя ми, а вятърът вие на умряло, вие за близкия ми гроб… Но на път, на път, по нов път:
О, прощавайте, мои мечти! Двайсет години! Alea jacta est!
Лицето му бе мокро от внезапно бликналите сълзи; той взе шапката си.
— Нищо не разбирам по латински — каза Варвара Петровна, която се държеше със сетни сили.
Кой знае, може би и на нея й се искаше да заплаче, но негодуванието и капризът отново взеха връх.
— Едно знам аз, а именно, че всичко това са щуротии. Вие не сте в състояние да изпълните вашите заплахи, пълни с егоизъм. Никъде няма да идете, при никакъв търговец, ами преспокойно ще свършите в ръцете ми, ще получавате издръжката си и всеки вторник ще събирате тия ваши приятели, които на нищо не приличат. Сбогом, Степан Трофимович.
— Aléa jacta est! — дълбоко й се поклони той и се прибра у дома си ни жив, ни умрял от вълнение.
208