Глава шеста
Пьотър Степанович си има грижи
I
Денят на празника бе определен окончателно, а Фон Лембке ставаше все по-тъжен и замислен. Изпълваха го странни и зловещи предчувствия и това много безпокоеше Юлия Михайловна. Наистина не всичко беше благополучно. Предишният ни мекушав губернатор беше оставил управлението малко пообъркано; задала се беше холера; тук-там почна мор по добитъка; през цялото лято в градовете и селата свирепстваха пожари, а сред народа все повече и повече се ширеха слуховете за подпалвачи. Грабежите станаха два пъти повече отпреди. Но всичко това би било, разбира се, повече от обикновено, ако същевременно други, по-сериозни причини не нарушаваха спокойствието на щастливия до момента Андрей Антонович.
Юлия Михайловна бе поразена най-вече от обстоятелството, че той от ден на ден ставаше по-мълчалив и — странно нещо — по-потаен. Впрочем какво ли пък имаше да крие от нея? Вярно, рядко й възразяваше и повечето напълно й се подчиняваше. По нейно настояване например бяха прокарани две-три извънредно рисковани и едва ли не противозаконни мерки с оглед укрепването на губернаторската власт. Със същата цел бяха направени няколко зловещи опущения; единствено по нейно настояване бяха представени за награда хора, достойни за съд и за Сибир. Наредено бе систематически да не се отговаря на някои жалби и запитвания. Всичко това се разкри впоследствие. Лембке не само подписваше всичко наред, но дори и не се замисляше по въпроса за участието на жена си в изпълнението на собствените му задължения. Понякога обаче за учудване на Юлия Михайловна изведнъж започваше да се запъва за „същински глупости“. Това беше съвсем естествено, той просто усещаше потребност да се възнагради за дните на послушание с малки минути на бунт. За съжаление въпреки цялата си проницателност Юлия Михайловна не можа да долови тази благородна тънкост на благородния му характер. Уви! Не й беше до това и оттук произлязоха много недоразумения.
Не ми приляга, пък и не ще мога да разкажа за някои неща. Да разсъждавам за административните грешки, също не е моя работа и цялата тази административна страна я пренебрегвам напълно. Захващайки тази хроника, си поставих съвсем други задачи. Освен това много неща ще разкрие започналото сега в губернията следствие, трябва само малко да се изчака. И все пак не може да се мине без някои разяснения.
Но да продължа за Юлия Михайловна. Горката дама (аз много съжалявам за нея) можеше да постигне всичко, което тъй я влечеше и мамеше (слава и прочие), без всичките тия ексцентрични начинания, с които започна още от първия ден. Но дали от поетични изблици, дали поради горчивите разочарования, които бяха съпровождали първата й младост, стъпвайки на новото си поприще, тя изведнъж бе почувствала някакво особено призвание, почувствала се бе едва ли не богопомазана — „онази, над която лумна свещеният пламък“210, а тъкмо в тоя пламък се криеше бедата; все пак славата не е капела, която може да се нахлузи на всяка женска глава. Но да убедиш една жена в тази истина, винаги е било най-трудното нещо; напротив, ако й уйдисаш на ума, веднага ще преуспееш, а пък на нея се надпреварваха да й уйдисват. Горката жена се мислеше за оригинална, а същевременно бе станала играчка в ръцете на кого ли не. Не бяха един и двама ония, които използваха наивността й и си опекоха работата за краткото време на нейното губернаторстване. Господи, каква каша се беше забъркала в главата й под формата на самостоятелност! Харесваха й и едрите земевладения, и елементът на аристократизъм, и засилването на губернаторската власт, и елементът на демократизъм, и новите учреждения и редът, и свободомислието и социалните идейки, и строгият тон на аристократичния салон, и, кажи-речи, кръчмарската разюзданост на заобикалящата я младеж. Мечтаеше да дари щастие и да примири непримиримото, а по-точно да обедини всичко и всички в обожанието на собствената й особа. Имаше си и любимци; много й харесваше например Пьотър Степанович, който действаше впрочем с помощта на най-грубо ласкателство. Но той й харесваше и по друга една причина — най-невероятната, която обаче най-характерно рисуваше облика на бедната дама, — тя най-сериозно се надяваше, че един ден той ще й разкрие противодържавен заговор! Колкото и да е трудно да си го представим, но беше така. Кой знае защо, си беше втълпила, че в губернията непременно назрява противодържавен заговор. Впрочем понякога с мълчание, понякога с намеци, Пьотър Степанович поддържаше у нея тази странна идея. А тя си въобразяваше, че това е един човек, който поддържа връзки с всичко, що е революционно в Русия, но който същевременно й е предан до обожание. Разкриването на заговора, благодарностите от Петербург, стремителната кариера, предпазването на младежта от „крайности“ чрез личното си въздействие — „с добро“, — всичко това най-спокойно съжителстваше в тази глава, пълна с фантазии. Та нали беше спасила и покорила самия Пьотър Степанович (в това тя бе непоколебимо уверена), значи ще спаси и другите! Никой, никой от тях няма да загине, тя до един ще ги спаси — тя тъй ще ги сортира, тя тъй ще доложи за тях, тя тъй ще постъпи с тях — с оглед на висшата справедливост, — че може би дори историята и целият руски либерализъм ще благославят нейното име. А пък и заговорът ще бъде разкрит. Сиреч пълен успех.
210