Сега-засега обаче се налагаше Андрей Антонович да се поразведри малко, поне за празника. Някой трябваше на всяка цена да го поуспокои и да му повдигне духа. С деликатната мисия бе натоварен Пьотър Степанович. Тя много разчиташе, че той ще намери начин да му подейства успокоително — може би дори като му направеше някакви съобщения, тъй да се каже, от първа ръка. Изобщо напълно се осланяше на неговата ловкост. Пьотър Степанович отдавна не беше влизал в кабинета на Фон Лембке. И сега нахълта тъкмо в момента, когато пациентът беше изпаднал в крайно тягостно настроение.
II
Получила се бе една такава комбинация, че господин Фон Лембке просто не знаеше какво отношение да вземе. В уезда, където неотдавна бе пирувал Пьотър Степанович, един подпоручик бил смъмрен от прекия си началник. Смъмрил го пред цялата рота. Въпросният подпоручик — още млад човек, наскоро пристигнал от Петербург, затворен и мрачен субект с доста надуто държане, макар и нисичък, дебел и червендалест — не могъл да преглътне бележката. Най-неочаквано надал някакъв страшен крясък, с което учудил цялата рота, свирепо навел глава и се хвърлил върху командира си, блъснал го с всички сили и дори го захапал за рамото — едва успели да го издърпат. Нямаше никакво съмнение, че човекът е просто полудял. Разбра се, че в последно време той изобщо вършел много странни неща. Така например изхвърлил двете икони на хазяина си, а едната дори насякъл с брадвата. После наредил в стаята си на специални поставки, като иконостас, съчиненията на Фохт, Молешот и Бюхнер211 и всеки ден палел пред тях църковни свещи. Съдейки по броя на книгите, които се намериха в дома му, можеше да се заключи, че е начетен човек. Да би имал на разположение петдесет хиляди франка, би отплавал може би на Маркизките острови — като оня „кадет“, за когото с такъв весел хумор споменава в едно от съчиненията си господин Херцен. Като го откарвали обаче, намерили в джобовете му, пък и в стаята цял куп най-злостни прокламации.
Сами по себе си тия прокламации също бяха празна работа и според мен не си заслужаваха ядовете. Де да не сме виждали прокламации! А при това не ставаше дума за някакви нови прокламации; както се каза впоследствие, в Х-ска губерния били пръснати същите. А и Липутин, който още преди месец и половина ходи в съседната губерния, уверяваше, че и там бил видял същите прокламации. Но Андрей Антонович бе поразен главно от съвпадението — точно по същото време управителят на фабриката на братя Шпигулини бе предал в полицията две или три пачки от прокламациите, които се намериха и у подпоручика. Някой ги подхвърлил през нощта във фабриката. Пачките бяха цели-целенички и до работниците не бе стигнал нито един позив. С една дума, нищо работа, но Андрей Антонович виждаше нещата в една по-друга светлина — твърде сложна и неприятна — и здравата се беше замислил.
Цялата работа беше, че тъкмо по това време се развихряше онази прословута „шпигулиновска история“, която вдигна толкова шум у нас и премина в столичните вестници, които какво ли не писаха. Почна се с това, че преди около три седмици някакъв работник се беше разболял от азиатска холера и беше умрял, а после се разболяха още няколко души. Градът се уплаши, защото в съседната губерния холерата вече върлуваше. Ще отбележа впрочем, че у нас бяха взети сравнително задоволителни мерки за посрещане на нежеланата гостенка. Но с фабриката на братя Шпигулини — хора с положение и връзки, пък и милионери, види се, беше станало някакво недоглеждане — изтървали я бяха. И сега всичко живо се развика, че тъкмо там бил коренът и разсадникът на болестта, че и във фабриката, и особено в бараките на работниците царяла такава вековна мръсотия, та никъде по света да нямало холера — оттук щяла да започне. Разбира се, тутакси бяха взети мерки и Андрей Антонович енергично настоя за незабавното им прилагане. За три седмици почистиха фабриката, но по неизвестни причини братя Шпигулини изведнъж решиха да я закрият. Впрочем единият от тях и без това се беше преселил за постоянно в Петербург, а след разпоредбите на началството за почистването и другият си замина за Москва. Да уреди сметките с работниците, беше оставен управителят, който пък — както се оказа впоследствие — го ударил съвсем през просото. Работниците почнали да роптаят, искали да им се плати както се следва и ходили дори да се жалват в полицията — чиста глупост, разбира се, — където впрочем се държали сравнително кротко и изобщо брожението не беше чак толкова силно. Та тъкмо в тоя момент донесените от управителя позиви бяха стигнали до Андрей Антонович.
211