Пьотър Степанович нахълта в кабинета му без предупреждение, като близък приятел и вътрешен човек, пък на всичко отгоре и с поръчение от Юлия Михайловна. Виждайки го, Фон Лембке се навъси още повече и неприветливо застана до масата. До тоя момент крачеше из кабинета си и на четири очи обсъждаше нещо с чиновника от своята канцелария Блюм — един крайно невзрачен и мрачен немец, когото бе довел със себе си от Петербург и бе назначил въпреки изключително силната опозиция на Юлия Михайловна. При влизането на Пьотър Степанович чиновникът се оттегли малко към вратата, но не излезе. На Пьотър Степанович дори му се стори, че двамата си бяха разменили многозначителни погледи.
— А-а, пипнах ли го най-сетне тоя потаен градоначалник! — провикна се със смях Пьотър Степанович и захлупи с длан оставената на масата прокламация. — Увеличавате колекцията си, а?
Андрей Антонович пламна. Цялото му лице просто се сгърчи.
— Не пипайте, не пипайте, ви казвам! — кресна той разтреперан от гняв. — Как се осмелявате… господине…
— Хубава работа! Ама вие май се сърдите?
— Позволете да ви кажа, милостиви господине, че от тъй насетне изобщо не възнамерявам да търпя вашата sans façon212 и ви моля да не забравяте къде…
— Гледай ти, ама той, значи, сериозно!
— Млък! Млък! — затропа с крак по килима Фон Лембке. — И не си позволявайте…
Един господ знае докъде можеше да се стигне. Уви, наред с всичко останало имаше още едно обстоятелство, съвсем неизвестно нито на Пьотър Степанович, нито на самата Юлия Михайловна. Горкият Андрей Антонович бе стигнал дотам, че тайно беше започнал да ревнува съпругата си от Пьотър Степанович. Когато биваше сам, и особено нощем, преживяваше твърде неприятни минути.
— Аз пък си мислех, че когато човек две нощи наред ти чете на четири очи романа си и ти иска мнението, значи, че най-малкото не държи на всички тия официалности… Юлия Михайловна ме приема като свой… върви, че ви разбери вас — каза, дори с известно достойнство, Пьотър Степанович. — Ето ви го впрочем и вашия роман — постави той на масата обемиста, свита на руло и подвързана със синя хартия тетрадка. Лембке се изчерви и се смути.
— Къде я намерихте? — предпазливо запита той, преливайки от радост, която не можеше да сдържи, обаче с всички сили сдържаше.
— Изтърколила се зад скрина — ей така, както я гледате, представяте ли си? Сигурно, като съм влязъл, съм я хвърлил на скрина и… Та чак преди три дни се намери, като миха пода. Ама знаете ли каква работа ми отворихте вие?
Лембке строго наведе очи.
— Цели две нощи не съм спал заради вас. Още по̀ онзи ден се намери, ама като се зачетох — по цели нощи, щото денем кога? Какво да ви кажа — не съм доволен, идеята ми е чужда. Впрочем това са глупости, какъв критик съм аз, важното е, че ме увлече, тъй ме увлече, че не можах да се откъсна! Въпреки недоволството. Четвърта и пета глава са просто… просто… просто не знам как да го каже човек! И колко хумор сте нафрашкали, на глас съм се смял. Много умеете да осмивате ей така, sans que cela paraise213. Е, девета и десета глава е все за любов, там вече не знам; обаче ефектно е; насмалко да се разцивря от писмото на Игренев, макар да е много тънко поднесено… Уж затрогващо, а същевременно сякаш сте искали да го покажете откъм фалшивата му страна, нали тъй? Усетил ли съм го, или не? Ама пък за края просто да ви набие човек! Тъй де, какво е това, дето го прокарвате? Онова някогашното превъзнасяне на семейното огнище — раждай дечица, трупай парици, дето викат — живели, живели и забогатели! На какво прилича това, моля ви се! Дума да няма, ще омагьосате читателя, защото дори аз се увлякох, но толкова по-зле. Читателят си е същият онзи глупак, дето го знаем, и би следвало умните хора да го поразмърдат малко, а вие… Но както и да е, стига толкова съм приказвал, довиждане. И друг път не ми се сърдете; бях дошъл да ви кажа две думи по работа, ама вие сте един такъв някакъв, че…