Междувременно Андрей Антонович беше прибрал и заключил романа си в дъбовата библиотека и дори беше намигнал на Блюм да изчезва. И онзи се беше изсулил с изопната и тъжна физиономия.
— Не съм един такъв някакъв, ами просто… само неприятности — измърмори той навъсено, но вече без да се гневи, и седна на писалището си, — сядайте и казвайте двете си думи. Отдавна не сме се виждали, Пьотър Степанович, но занапред не нахълтвайте с тоя си маниер… понякога, като е зает човек, това е…
— Маниерите ми са си все тия…
— Знам, знам и вярвам, че не е било с умисъл, но понякога човек си има грижи… Седнете де.
Пьотър Степанович се разположи на дивана и моментално подви крак отдолу си.
III
— Какви толкова грижи? Мигар заради тия глупости? — кимна той към прокламацията. — Че аз ще ви домъкна колкото щете от тия хартийки, още в Х-ска губерния ги видях.
— Сиреч когато сте живели там?
— Разбира се, как, ако ме е нямало. Хем с винетка, отгоре имаше изрисувана брадва. Ще позволите ли (взе прокламацията)? Ами да, и тук има брадва; същата, ама точ в точ.
— Да, брадва. Виждате ли — брадва, значи.
— Какво, да не сте се уплашили от брадвата?
— Не, не от брадвата… и не съм се уплашил, но тая работа е… работата е по-особена и има едни обстоятелства, които… да, да.
— Какви? Дето са ги донесли от фабриката ли? Ха-ха! Трябва да ви кажа, че скоро в тая ви фабрика самите работници ще почнат да пишат прокламации.
— Как тъй? — строго се опули Фон Лембке.
— Ами тъй. А вие седите и гледате. Мека Мария сте вие, Андрей Антонович; романи пишете. А тук се иска както навремето.
— Какво значи „както навремето“, какви са тия съвети? Фабриката е почистена. Наредих и веднага почистиха.
— А работниците вдигат бунт. Да им се тегли един пердах, и край на цялата работа.
— Бунт ли? Глупости! Наредих и веднага почистиха.
— Ех, Андрей Антонович, мека Мария сте вие, нали ви казвам!
— Първо, не съм чак толкова мека Мария, а, второ… — Фон Лембке пак се наежи. Той се насилваше да води този разговор само от любопитство — дали оня няма да се изпусне да съобщи нещо ново.
— А-а, още една стара позната! — прекъсна го Пьотър Степанович, вторачвайки поглед в друго едно листче, затиснато с попивателницата — пак нещо като позив и очевидно печатано в странство, но в стихове. — Е, това аз наизуст го зная: „Светлата личност“214? Нали? Я да видим; ами да, самата тя, „Светлата личност“. Тая личност я знам още от странство. Откъде я докопахте?
— В странство ли сте я виждали, казвате? — настръхна Фон Лембке.
— Ами да, преди четири или дори пет месеца.
— Изглежда, много неща сте видели в странство — тънко го погледна Фон Лембке. Пьотър Степанович обаче не го слушаше, а разгъна листа и зачете стихотворението:
Светлата личност
— Трябва да е взета от оня офицер, а? — попита Пьотър Степанович.
— А вие, значи, и тоя офицер познавате?
— Хубава работа. Два дни пирувахме заедно. Вярно, че си беше готов за лудницата.
— Може и да не е за лудницата.
— Щото почна да хапе ли?
— Вижте какво, щом сте виждали тези стихове в странство, а впоследствие изведнъж се оказват тук, у офицера…
— А-а, тъй, значи? Вие, Андрей Антонович, както виждам, ме изпитвате, а? Вижте какво ще ви кажа пък аз — почна той изведнъж с необикновена важност, — завръщайки се, аз вече дадох обяснения за това, което съм видял в странство, там, където трябва, и обясненията ми бяха намерени за задоволителни, инак нямаше да ощастливя с присъствието си този град. Смятам, че в този смисъл всичко е приключено и никому не съм длъжен да давам отчет. И е приключено не за това, че съм станал доносчик, а защото не можех да постъпя инак. Познавайки добре нещата, онези, които ме препоръчаха на Юлия Михайловна, й писаха за мен като за честен човек… Но, както и да е, всичко това са глупости, а аз съм дошъл да ви кажа нещо сериозно и добре, че отпратихте тоя вашия коминочистач. Имам една изключителна молба към вас, Андрей Антонович, и много държа на нея.
214