— Напротив, много се радвам, че нещата, тъй да се каже, се изясняват — стана и Фон Лембке, който също тъй бе придобил любезен (вероятно под влиянието на последните думи) израз. — С признателност приемам вашите услуги, бъдете сигурен, че всичко, което зависи от мен относно отзива за усърдието ви, ще бъде…
— Шестте дни, главното са тия шест дни и през тия дни да не сте шавнали, това ми трябва!
— Тъй да бъде.
— Много естествено, не ви връзвам ръцете, нямам това право. В края на краищата не можете да оставите всичко на произвола. Само да не разтревожите преждевременно гнездото — това е, за което разчитам на вашия опит и ум. Щото сигурно не са малко и вашите копои, дето тичат подире им като хрътки, нали, хе-хе! — весело и лекомислено (като всеки млад човек) изтърси изведнъж Пьотър Степанович.
— Не е съвсем тъй — мило се изплъзна от отговор Лембке. — Само на младежта тъй й се струва, че уж имаме от всичко по много… Впрочем позволете още две думи: щом този Кирилов е бил секундант на Ставрогин, то следва, че и господин Ставрогин…
— Какво Ставрогин?
— Сиреч щом са такива приятели?
— Е, не, не, не и не! Колкото и да сте хитър, тук не улучихте. И дори ме учудвате. Аз пък мислех, че разполагате със сведения по този въпрос… Хм, Ставрогин е нещо напълно противоположно, тоест напълно… Avis au lecteur215.
— Тъй ли? И смятате, че е възможно? — недоверчиво произнесе Лембке. — Юлия Михайловна ми съобщи, че по нейни сведения от Петербург той е човек, на когото са дадени известни, тъй да се каже, указания…
— Нищо не знам, нищо не знам, абсолютно нищо. Adieu. Avis au lecteur! — отсече Пьотър Степанович, съвсем откровено показвайки, че не желае да отговаря.
И се понесе към вратата.
— Един момент, Пьотър Степанович — върна го Лембке, — само за момент, само още един дребен въпрос и няма да ви задържам повече.
Бръкна в чекмеджето си и извади някакъв плик.
— Вижте, моля, ето ви още едно екземплярче от същата категория; и това е доказателството, че ви се доверявам в най-висша степен. Прегледайте го и ми кажете мнението си.
В плика имаше едно много странно анонимно писмо, адресирано до самия Лембке и получено предишния ден. За голямо свое неудоволствие Пьотър Степанович прочете дословно следното:
„Ваше превъзходителство!
Защото сте такъв по чин! С настоящото Ви известявам за покушението срещу живота на генералските особи и отечеството. Защото работата избива нататък. Собственоръчно съм разпространявал, постоянно и години наред. Същото и относно безбожието. Гласи се бунт, а прокламациите са няколко хиляди и не ги ли изземе началството овреме, подир всеки ще хукнат с изплезени езици по сто души, защото много нещо е обещано за награда, а простият народ си е прост, пък да не говорим за водката. Народът му има уважението, на виновника сиреч, и разсипва тогова и оногова, в което моя милост не е участвал, и понеже ме е, значи, страх и от тия, и от ония, се разкайвам, значи, по причина, че за мене няма мърдане. И ако сте желателен за едно донесенийце относно спасението на отечеството, както и на църквите и иконите — едничък аз го мога. Обаче, значи, единствено срещу опрощение от Третото отделение — телеграфически незабавно и единствено за мен, а останалите да си теглят последствията. Като за сигнал туряйте всяка вечер в седем часа на прозорчето на портиера свещ. Видя ли я, значи, ще повярвам и коленопреклонно ще Ви се явя и ще целуна столичната длан, обаче при условие да ми се отпусне пенсия, понеже инак няма как да преживявам. И Вие няма да се каете, понеже ще Ви излезе късметът за някое орденче. Трябва само всичко да остане шито-покрито, щото ще ми извият врата. Оставам окаян слуга на Ваше превъзходителство. С коленопреклонение лежи в нозете Ви разкаялият се свободомислещ Incognito“
Фон Лембке обясни, че писмото се озовало в стаичката на портиера, когато същият се бил отлъчил за малко.
— Е, и като как си я представяте тая? — почти грубо запита Пьотър Степанович.
— Бих допуснал, че тоя анонимен пасквил е една подигравка.
— Най-вероятно да е така. Вас трудно ще ви преметнат.
— Аз най-вече защото е много глупаво.
— Получавали ли сте друг път подобни пасквили?
— На два пъти и все анонимни.
— То се знае, да не искате да се подпишат. Друг стил? Друга ръка?
— Друг стил и друга ръка.
— И все такива просташки?
— Просташки и… как да ви кажа, гадни.