V
Тоя ден се случи тежък за Пьотър Степанович. Излизайки от Фон Лембке, веднага се бе затирил към улица „Богоявленская“, но минавайки по улица „Бикова“ покрай къщата, дето живееше Кармазинов, внезапно се спря, ухили се и влезе. Посрещнаха го с: „Господарят ви чака“, което силно го заинтригува, понеже ни най-малко не бе предупреждавал за своята визита.
Но великият писател действително го очакваше и дори още вчера и завчера. Още преди четири дни му бе връчил ръкописа си „Merci“217 — който възнамеряваше да прочете на литературното утро по време на празника на Юлия Михайловна — и го бе направил от любезност, напълно сигурен, че възможността да се запознае предварително с великото произведение приятно ще поласкае самолюбието му. Пьотър Степанович много отдавна бе забелязал, че този суетен, разглезен и оскърбително недостъпен за простосмъртните господин, този „почти държавен ум“ чисто и просто му се подмазва, при това с една крайно нетърпелива настойчивост. Мисля, че накрая нашият човек се беше досетил, че го смятат ако не за хороводец на всичко, що е тайно-революционно в Русия, то поне за един от най-посветените в тайните на руската революция хора и за човек с безспорно влияние сред младежта. Настроенията на „най-умния човек в Русия“ интересуваха Пьотър Степанович, но поради някои причини до тоя момент бе избягвал разговора.
Великият писател живееше в дома на сестра си — помешчица, омъжена за известен камерхер. И двамата съпрузи благоговееха пред прочутия си роднина, но за най-голямо свое съжаление при сегашното му идване бяха в Москва, тъй че честта да го приеме се бе паднала на една много далечна, бедна роднина на камерхера — една старица, която открай време живееше у тях и водеше цялото домакинство. С пристигането на господин Кармазинов цялата къща бе почнала да ходи на пръсти. Старицата, кажи-речи, всекидневно докладваше в Москва как е прекарал нощта, какво е благоволил да похапне, а веднъж бе пратила дори телеграма с известието, че след един официален обяд у градоначалника се наложило да поеме една лъжица лекарство. Почти не се осмеляваше да влиза в стаята му, макар че той се държеше любезно, впрочем доста сухо, и я заговаряше само при нужда. Пьотър Степанович влезе тъкмо в момента, когато негова милост нагъваше обичайното си сутрешно котлетче с половин чаша червено вино. Пьотър Степанович беше идвал и друг път и го беше заварвал все на закуска, но оня най-спокойно си дояждаше котлетчето в негово присъствие, без нито веднъж да му предложи нещо. След котлетчето му се поднасяше и едно кафенце. Прислужваше лакей с фрак, меки плъстени ботуши и ръкавици.
— А-а! — повдигна се Кармазинов от дивана, бършейки устни с кърпата, и с израз на най-сърдечна радост разтвори ръце за прегръдка и целувка — един навик, който веднага придобиват всички руси, щом имената им нашумят. Пьотър Степанович обаче имаше вече опит и знаеше, че онзи уж посяга да се целуват, но всъщност само подлага бузата си218 и затова и той на свой ред направи същото — двете бузи се допряха. Кармазинов обаче се направи, че нищо не забелязва, седна на дивана, мило посочи на Пьотър Степанович креслото и онзи побърза най-безцеремонно да се разположи отсреща му.
— Сигурно вече сте… Може би ще закусите с мен? — попита домакинът, изменяйки тоя път на обичая си, но, разбира се, с тон, който просто диктуваше един вежлив отказ. Пьотър Степанович обаче тутакси изяви желание да закуси. Сянка на обида и изненада помрачи лицето на домакина, но само за миг; и все пак, когато малко нервно позвъни на слугата и поръча още една закуска, въпреки цялото си възпитание не можа да сдържи презрителните интонации.
— Какво ще обичате — котлетче или кафе? — осведоми се той още веднъж.
— И котлетче, и кафе, и вино наредете да донесат, нещо изведнъж огладнях — спокойно отвърна Пьотър Степанович, разглеждайки внимателно костюма на домакина. Господин Кармазинов беше облечен с някакво подплатено домашно елече, нещо като жакет, със седефени копченца, но възкъсичко, което не вървеше на добре охраненото му коремче и добре закръгленото начало на краката му. Но в края на краищата всеки си има вкус. Макар в стаята да беше топло, краката му бяха увити с малко карирано вълнено одеяло.
217
218