— А на европейския?
— Не вярвам нито на единия, нито на другия… Мен ме оклеветиха пред руската младеж. Винаги съм съчувствал на движението й. Показаха ми тия, тукашните позиви. Гледат на тях с недоумение, защото всички се плашат от формата, но всички са убедени в могъществото им, макар и да не го съзнават. Всичко се сгромолясва и всички знаят, че няма спасение. Лично аз съм убеден в успеха на тази тайнствена пропаганда дори само за това, че сега тъкмо Русия е онова място в света, където всичко може да стане, без да срещне ни най-малкия отпор. Много добре разбирам защо по-състоятелните руснаци бягат в странство и от година на година все повече и повече. Това е просто инстинкт. Когато корабът потъва, плъховете първи го напускат. Светата Рус е страна древна, бедна и… опасна, страна на суетните бедняци във висшите си слоеве и на порутените колиби в огромното си мнозинство. Ще се зарадва на всеки изход, стига само да й го покажат. Единствено правителството все още иска да се съпротивява, но размахва тоягата в тъмното и удря по своите. Тук всичко е обречено и осъдено. Русия, такава, каквато е — няма бъдеще. Аз станах немец и го смятам за чест.
— Бяхте почнали за прокламациите. Доизкажете се, как гледате на тях?
— Всички ги е страх от тях, ще рече, че са могъщи. Открито разобличават лъжата и доказват, че у нас няма за какво да се хванем и няма на какво да се опрем. Те говорят, когато всички мълчат. Най-привлекателното в тях (въпреки формата) е нечуваната досега смелост истината да се гледа право в очите. Само едно-единствено руско поколение притежава способността да гледа истината право в очите. Не, в Европа още не са тъй смели: там е царството на зидовете, там още има на какво да се опрат. Доколкото виждам и доколкото мога да съдя, цялата същност на руската революционна идея се заключава в отрицанието на честта. На мене ми допада, че това е казано тъй смело и безстрашно. Не, в Европа това все още няма да го разберат, а у нас тъкмо по това ще лапнат. За руския човек честта е само едно ненужно бреме. Винаги е била бреме, през цялата му история. Едно открито „право на безчестие“ най-лесно ще го увлече. Аз съм от старото поколение и признавам, все още държа на честта, но то е само по навик. Просто старите форми ми харесват сигурно от малодушие — нали все някак трябва да си изживеем годините.
И изведнъж млъкна.
„Аз обаче говоря, говоря — помисли си той, — а той през всичкото време мълчи и оглежда. Дошъл е, за да му задам въпроса направо. И ще му го задам.“
— Юлия Михайловна ме помоли да ви подпитам някак, какъв е сюрпризът, който готвите за бала вдругиден? — попита внезапно Пьотър Степанович.
— Да, действително ще бъде сюрприз и действително ще предизвикам изумление… — поизпъчи се Кармазинов, — но няма да ви разкрия тайната.
Пьотър Степанович не настоя.
— Тук имало някакъв Шатов — осведоми се великият писател — и, представете си, да не знам досега!
— Много приятна личност. А защо ви е всъщност?
— А, няма нищо, просто чух, че говорил разни неща. Той е, дето удари шамар на Ставрогин, нали?
— Той.
— А що за птица е тоя Ставрогин?
— Не знам: женкар някакъв.
Кармазинов люто бе намразил Ставрогин, защото оня си бе поставил за цел изобщо да не го забелязва.
— Ако осъществите някога онова, което се проповядва в прокламациите — каза той, подхилвайки се, — тоя женкар ще увисне вероятно на първото дърво.
— Може и по-рано — каза внезапно Пьотър Степанович.
— Така и трябва — вече без смях и някак твърде сериозно потвърди Кармазинов.
— Веднъж вече го казахте и аз му го предадох.
— Как, наистина ли му предадохте? — пак се разсмя Кармазинов.
— Отговори ми, че ако той увиснел, на вас ви стигало един хубав бой, но не така, за докачена чест, а истински бой, както се пердаши мужик.
Пьотър Степанович взе шапката си и стана. Кармазинов му протегна на сбогуване двете си ръце.
— Ами ако — изписука той внезапно с медения си гласец и с някаква особена интонация, без да пуска ръцете му, — ами ако наистина е писано да се осъществи… всичко това… което се замисля, то… кога би могло да се очаква да стане?
— Че отде да знам — малко троснато отговори Пьотър Степанович. Двамата втренчено се гледаха в очите.
— Примерно? Приблизително? — още по-сладко изписука Кармазинов.
— Ще сварите и да продадете имението, и да офейкате ще сварите — още по-грубо измърмори Пьотър Степанович. Двамата още по-втренчено се загледаха един в друг.
Настъпи минута мълчание.
— В началото на идния май ще започне, а по Покров всичко ще е свършено219 — отсече внезапно Пьотър Степанович.
219