Прекъснатият оратор с достойнство млъкна.
— Нищо, продължавайте, аз не слушам — викна Верховенски, наливайки си чашата.
— Господа, апелирайки към вашето внимание — отново почна Шигальов — и, както ще видите по-долу, търсейки вашата помощ по един пункт от първостепенна важност, се налага да произнеса едно предисловие.
— Арина Прохоровна, нямате ли ножици? — попита внезапно Пьотър Степанович.
— За какво са ви ножици? — опули се насреща му домакинята.
— Забравил съм да си изрежа ноктите, от три дни се каня — обясни той най-спокойно, разглеждайки дългите си мръсни нокти.
Арина Прохоровна пламна, но на госпожица Виргинска това, изглежда, й беше харесало.
— Май ги видях одеве на прозореца — стана тя от масата, отиде, намери ножиците и ги донесе. Пьотър Степанович ги пое и дори без да я погледне, преспокойно се зае да борави с тях. Арина Прохоровна разбра, че това е израз на презрение към префърцунените светски маниери, и се засрами, задето се беше обидила. Събранието мълчаливо се споглеждаше. Куцият учител злобно и завистливо наблюдаваше Верховенски. Шигальов продължи:
— Посвещавайки енергията си на изучаването на въпроса за социалното устройство на бъдещото общество, което ще замени настоящото, стигнах до убеждението, че всички създатели на социалните системи, от древни времена до нашата 187… година, са били мечтатели фантазьори, глупаци, противоречащи на самите себе си, все хора, които нищо не разбират от естествени науки и от онова странно животно, което се нарича човек. Платон, Русо, Фурие, колони от алуминий221 — всичко това може би върши работа при кокошките, но не и при човешкото общество. Но тъй като бъдещата обществена форма е нужна именно сега, когато всички ние най-сетне се готвим да действаме, и за да не се озадачаваме повече, аз ви предлагам моята собствена система за устройство на света. Ето я! — удари той по тетрадката. — Исках да изложа пред събранието книгата си по възможност в един съкратен вид; но виждам, че ще се наложи да добавя множество устни разяснения, поради което цялото изложение ще изисква най-малкото десет вечери, според броя на главите на книгата ми. (Чу се смях.) Освен това предварително заявявам, че системата ми не е завършена. (Пак смях.) Заплетох се в собствените си данни и заключението ми е в пряко противоречие с първоначалната ми изходна идея. Изхождайки от неограничената свобода, аз завършвам с неограничения деспотизъм. Ще прибавя обаче, че никаква друга обществена формула освен моята не е възможна.
Смехът ставаше все по-силен и по-силен, но се смееха по-младите и тъй да се каже, по-непосветените гости. По лицата на домакинята, Липутин и куция учител се четеше известна досада.
— Щом самият вие не сте съумели да свържете двата края на вашата система и сте стигнали до отчаяние, какво можем да направим ние? — предпазливо забележи един офицер.
— Прави сте, господин военнослужещ — рязко се обърна към него Шигальов, — и най-вече в това, че употребихте думата „отчаяние“. Да, стигнал съм до отчаяние; но въпреки това всичко, изложено в книгата ми, е незаменимо и друг изход няма; никой не може да измисли нищо друго. И затова, без да губя време, бързам да подканя обществото да се произнесе, изслушвайки книгата ми в течение на десет вечери. Ако ли пък членовете не пожелаят да ме слушат, още отсега да се разотидем — мъжете да си гледат службата, жените — по кухните си, защото за ония, които отхвърлят книгата ми, друг изход не остава. Ни-ка-къв! А изпущайки по тоя начин момента, те само на себе си ще навредят, тъй като впоследствие неминуемо ще се върнат към това.
Настъпи раздвижване. „Какво му е на тоя, да не е луд?“ — чуха се гласове.
— Значи, всичко опира до отчаянието на Шигальов — заключи Лямшин, — а насъщният въпрос е да изпада или да не изпада в отчаяние.
— Изпадането на Шигальов в отчаяние си е негов личен въпрос — заяви гимназистът.
— Предлагам да поставим на гласуване доколко отчаянието на Шигальов засяга общото дело, а следователно дали си струва да го слушаме, или не? — весело реши един офицер.
— Не, не е така — намеси се най-после и куцият. Той имаше навика да говори с една малко насмешлива усмивка, тъй че невинаги се разбираше сериозно ли говори, или се шегува. — Не е така, господа. Господин Шигальов е твърде сериозно предан на задачата си, и при това — твърде скромен. Запознат съм с книгата му. Като окончателно разрешение на въпроса той предлага човечеството да се раздели на две неравни части. Една десета получава пълна свобода на личността и неограничени права над останалите девет десети. Те от своя страна напълно загубват своята личност и се превръщат в нещо като стадо; при пълно послушание и посредством редица прераждания те ще придобият една първобитна девственост, ще се озоват, един вид, в първобитния рай, макар че впрочем и ще работят. Мерките, които предлага авторът с цел девет десети от човечеството да се лишат от свобода и да се превърнат в стадо, са извънредно интересни, основават се на естествените науки и са много логични. Може да не се съгласяваме с някои изводи, но умът и знанията на автора едва ли подлежат на съмнение. Жалко, че условието за десетте вечери е напълно несъвместимо с обстоятелствата, инак бихме могли да чуем много интересни неща.
221