— Вижте какво, аз не съм дошъл тук да си приказваме приказки — пак като да се изтърва Верховенски и сякаш не забелязал грешката, придърпа свещта към себе си.
— Жалко, много жалко, че не сте дошли да си приказваме, и много жалко, че сте толкова зает с тоалета си.
— Че какво ви пречи моят тоалет?
— Това със стоте милиона глави е също тъй трудно осъществимо, както и да се преправи светът с пропаганда. По-трудно е дори може би особено в Русия — осмели се отново Липутин.
— Сега надеждата е тъкмо в Русия — каза един офицер.
— И за тия надежди сме чували — поде куцият. — Известно е, че тайнственият index222 сочи нашето прекрасно отечество като страна най-способна за изпълнението на великата задача. Само че вижте какво: в случая на постепенно решаване на задачата посредством пропаганда все пак и аз печеля нещо, да речем, поне ще си подрънкам до насита, пък и началството ще ме повиши за услуги по социалната част. А какво ще ми донесе второто, бързото решение, посредством стоте милиона глави? Почваш да ги пропагандираш и, току-виж, ти отрязали езика.
— Вашия непременно ще го отрежат — каза Верховенски.
— Нали. А това клане при най-благоприятните обстоятелства няма да свърши за по-малко от петдесет, хайде да са трийсет години — защото нали ония не са овни, няма току-тъй да се оставят да ги изколят — ами тогава не е ли по-добре да си събереш партакешите, да запрашиш отвъд морета и океани и спокойно да склопиш очи на някой тих остров? Повярвайте ми — важно потропа той с пръст по масата, — с тая си пропаганда ще предизвикате само емиграция и нищо повече! — завърши, явно тържествувайки, той.
Това беше една от големите глави в губернията. Липутин коварно се усмихваше. Виргински слушаше малко унило, останалите, особено дамите и офицерите, с изключително внимание следяха спора. Всички разбираха, че агентът на идеята за стоте милиона глави е притиснат до стената, и чакаха да видят какво ще излезе от това.
— Това добре го казахте впрочем — още по-равнодушно отпреди, дори с известно отегчение изфъфли Верховенски. — Емиграцията е добра идея. Но ако въпреки всичко и въпреки всички явни несгоди, които предчувствате, войниците на общото дело с всеки изминал ден стават все повече и повече, ще мине и без вас. Тук, драги, на мястото на старата се задава една нова религия, затова тъй се стичат войниците, и това е голямо дело. А вие си емигрирайте! И знаете ли какво, аз ви съветвам не на тихите острови, а в Дрезден. Първо — град, който никога не е помирисвал епидемии, а тъй като сте развит човек, сигурно ви е страх от смъртта; второ — близко до руската граница, тъй че бързо ще си получавате приходите от любезното отечество; трето — има ги в изобилие тъй наречените съкровища на изкуството, а вие сте човек естет, бивш учител по словесност май че; е, и накрая — има си я своята собствена джобна Швейцария — това пък вече за поетично вдъхновение, защото сигурно пописвате стихчета. С една дума — всичко накуп.
Настъпи раздвижване; особено се размърдаха офицерите. Още миг, и щяха да заговорят всички наведнъж. Но куцият беше вече налапал подхвърлената стръв:
— Не-е, лично ние може би няма да избягаме от общото дело! Това трябва да се разбира…
— Как тъй, нима бихте влезли в „петорката“, ако ви предложех? — изтърси внезапно Верховенски, оставяйки ножиците на масата.
Сякаш тръпка премина през събранието. Загадъчният човек твърде внезапно се беше разкрил. Дори направо бе заговорил за „петорките“.
— Всеки смята себе си за честен човек и няма да се отклони от общото дело — взе да усуква куцият, — но…
— Не, тук вече няма но — властно и рязко го прекъсна Верховенски. — Господа, заявявам ви го, че ми е нужен прям отговор. Много добре си давам сметка, че пристигайки и събирайки ви заедно, ви дължа обяснения (пак неочаквано приповдигаше завесата), но не мога да ви кажа нищо, преди да съм разбрал насоката на вашите мисли. Като оставим настрана дърдоренето — пак ли трийсет години дърдорковщина, както трийсет години досега! — аз ви питам, кое предпочитате: бавния път, състоящ се в съчиняване на социални романи и в канцеларско предрешаване на човешките съдби за хиляда години напред върху лист хартия, докато през това време деспотизмът ще гълта тлъстите парчета, които сами влизат в устата ви, но които пропущате, или — бързото решение, каквото и да е то, но което най-сетне ще развърже ръцете на човечеството и ще му даде простор само да уреди социалното си положение, и то не на книга, а на дело? Викат: „Как може сто милиона глави!“ — първо, това може и да е метафора, но от какво ще се боим, щом при бавните, книжни бленувания, деспотизмът за някакви си сто години ще изяде не сто, а петстотин милиона глави? И не забравяйте, че каквито и рецепти да му се предписват, неизлечимо болният не само няма да се излекува, ами, напротив, дотам ще загние от бавенето, че и нас ще зарази, ще скапе и ония свежи сили, на които сега все още може да се разчита, тъй че накрая всички ще загинем. Напълно съм съгласен, че либералните и красноречиви дрънканици са извънредно приятни, а да се действа, иде малко нанагорно… Впрочем аз не съм по приказките; дошъл съм да ви направя някои съобщения и затова моля цялата почтена компания не да гласува, а прямо и просто да заяви: кое ви допада повече — като костенурка в блатото или с пълна пара през блатото?