— Жалко, че и ние оглупяхме — измърмори Ставрогин и тръгна по пътя.
— Вижте какво ще ви кажа, с очите си съм виждал как шестгодишно дете прибираше пияната си майка у дома, а тя го псуваше на поразия. Да не мислите, че това ме радва? Когато ние хванем юздите, няма да го оставим така… ако се наложи, за по четирийсет години ще пращаме по пущинаците… Но едно ли, или две поколения разюзданост са просто необходими; хем нечувана, най-безогледна разюзданост, когато човек се превръща в гаден, страхлив, жесток, себелюбив плазмодий — ето какво ни трябва! Ще ги пуснем и да се „накърняват“ малко, да свикват. Какво се смеете? Не си противореча. Противореча само на филантропите и на шигальовщината, а не на себе си. Аз не съм социалист, аз съм мошеник. Ха-ха-ха! Жалко, че времето ни е малко. Обещах на Кармазинов да почнем през май и до Света Троица да сме свършили. Наближава, нали? Ха-ха-ха! Знаете ли какво ще ви кажа, Ставрогин: в руския народ досега нямаше цинизъм, нищо че толкова псува. Но знаете ли, че този крепостен роб уважава себе си повече, отколкото се уважава Кармазинов? Пердашили са го, но не е предал боговете си, а Кармазинов предаде своите.
— Знаете ли, Верховенски, че за първи път ви слушам и съм просто изумен — промълви Николай Всеволодович, — ще рече, вие наистина не сте социалист, а някакъв политически… честолюбец!
— Мошеник, мошеник, кажете си го. Интересува ли ви кой съм аз? Ще ви кажа кой съм, и до това ще стигнем. Какво си мислите, току-тъй ли ви целунах ръка! Но ще трябва и народът да повярва, че ние сме, които знаем какво искаме, а ония само „размахват сопата и удрят по своите“. Ех, де да имаше време! Там е белята, че нямаме време! Ще развеем знамето на разрушението… можете ли ми каза впрочем защо тая идея е толкова обаятелна? Но ще трябва да се поизпотим. Ще трябва да пуснем в ход палежите… легендите… За тая цел и най-келявата „петорка“ ще ни влезе в работа! В тия „петорки“ аз такива мераклии ще ви намеря, дето майка си няма да пожалят, че и ще благодарят за честта. И ей го, ще почне размирното време! Такова друсане ще падне, дето светът не е виждал… Ще се раздруса, ще потъне в мъгла Русията, ще заплаче земята за старите си богове… И тогава, тогава изваждаме на бял свят… Кого?
— Кого?
— Царския син. Престолонаследника.
— Кого-о?
— Престолонаследника; истинския. Вас, вас! Ставрогин за миг се замисли.
— Нов самозванец ще обявите?225 — попита внезапно той, гледайки с дълбоко учудване обезумелия си спътник. — А, разбрах най-сетне, това бил, значи, планът ви!
— Ще кажем, че „още се укрива“ — тихо и почти влюбено заговори Верховенски, който наистина приличаше на пиян. — Знаете ли как звучи на хората това „още се укрива“? Укрива се, но всеки момент, всеки момент ще се появи. Скопците да имат много здраве с тяхната легенда! Ние каква легенда ще пуснем! Престолонаследникът е жив, но не се показва никому! О, каква легенда става! Но най-важното е, че идва нова сила. А тъкмо туй се иска, нали това им е зорът! Какво направи социализмът: развенча старите сили, но не предложи нови. А ние — нова сила, хем каква сила, нечувана! Пък нали лостът ни трябва само за веднъж, колкото да подпрем земята. Всичко живо ще се вдигне накрак!
— И вие най-сериозно сте разчитали на мен? — злобно се усмихна Ставрогин.
— Недейте, недейте се смя тъй злобно! Не ме плашете. Аз сега съм като децата, до смърт мога да се уплаша от такава една усмивка. Вижте какво, аз на никого няма да ви показвам, на никого, така се прави. Жив е, значи, но никой не го е виждал, „укрива се“. Макар че защо да не ви покажа на един от стоте хиляди например. По цялата земя ще тръгне: видели са го, видели са го! Че какво, Иван Филипович не го ли видяха да се възнася като бог Саваот226 на небето с колесницата, „с очите си“ го видяха. А къде е Иван Филипович, къде сте вие — красавец, горд като истински бог, който нищо не иска за себе си и е увенчан с ореола на жертвата, „укрива се“! Най-важното е легендата! Вие ще ги покорите, с един поглед ще ги покорите! Носи самата истина, самата справедливост, но се укрива! И хайде тогава две-три соломоновски решения — един на десетте хиляди да оправим, всичко живо ще се юрне да се жалва. Че защо са ни тия „петорки“, ако това не могат разгласи? Ама ще разгласят. И в най-загубеното село ще се разчуе, че има една хралупа, дето е казано да се пускат жалбите. И камъните ще зашушукат: „Нов закон иде, праведен!“, и ще прелее морето, и целият тоя панаир ще рухне из основи. И тогава вече ние пък ще помислим как да иззидаме новата сграда. Първата! Ще зидаме ние, само ние!
225
226