— Безумие! — промълви Ставрогин.
— Защо не искате, защо? Боите ли се? Че нали затова се хванах за вас, защото от нищо не ви е страх. Неразумно ли ви се струва? Ами че аз съм още Колумб без Америка; мигар Колумб е разумен без свойта Америка?
Ставрогин мълчеше. А бяха стигнали вече до тях и стояха пред входа.
— Вижте какво ще ви кажа — доближи се до ухото му Верховенски, — безплатно ще го направя; още утре ще свърша с Маря Тимофеевна… безплатно; и още утре ви довеждам Лиза. Искате ли я Лиза, още утре?
„Тоя май наистина е откачил“ — усмихна се Ставрогин. Входната врата се отвори.
— Ставрогин, наша ли е Америка? — за последен път го хвана за лакътя Верховенски.
— Защо ни е? — сериозно и строго попита Николай Всеволодович.
— А-а, не ви се ще, тъй ли, знаех си аз! — кресна онзи в пристъп на бясна злоба. — Ама лъжеш, мръсно, похотливо, изкилиферчено аристократче, не ти вярвам, апетитът ти е вълчи!… Разберете най-сетне, сметката ви стана много голяма, не мога вече да ви оставя! Няма друг като вас на земята! Аз още в странство си ви измислих; измислих ви, щото ви гледах. Да не бях ви гледал, да не бях ви разбирал, нищо нямаше да ми роди главата!…
Ставрогин мълчаливо взе да се изкачва по стълбите.
— Ставрогин! — викна подире му Верховенски. — Давам ви един ден… хайде — два… три да бъдат: повече от три не мога и да чакам отговора ви!
Глава девета
Степан Трофимович го „описаха“
А в това време стана нещо, което учуди дори мен, а Степан Трофимович беше просто потресен. В осем часа сутринта у дома дотърча Настася, да ме извести, че господарят го „описаха“. Отначало нищо не разбрах: измъкнах от нея само, че дошли чиновници, „описали“ го и му отнесли книжата — някакъв войник ги увил в бохча и ги „откарал с количка“. Толкова идиотско, че да не повярваш. Разбира се, тутакси се затирих към Степан Трофимович.
Заварих го в едно удивително състояние: разстроен и страшно развълнуван, но същевременно някак победоносно тържествен. На масата в средата на стаята кипеше самоварът и чаят беше налят, но той явно не се беше докосвал до чашата, забравил беше за чая. Самият той обикаляше масата, ходеше насам-натам из стаята, види се, без да си дава точна сметка какво прави. Беше с неговата си червена пижама, но като ме видя, бързо навлече жилетката и сюртука — нещо, което никога досега не беше правил, когато някой близък го завареше в тоя му вид. И веднага развълнувано ме хвана за ръката.
— Enfin un ami!227 (Дълбока въздишка.) Cher, само на вас съм съобщил, никой нищо не знае. Трябва да поръчаме на Настася да не пуска никого, освен онези, разбира се… Vous comprenez?228
И ме загледа с тревожен поглед, сякаш можех да му отговоря нещо. Аз, естествено, се впуснах да го разпитвам и от несвързаните му обяснения, изпъстрени с паузи и многоточия, и ненужни отклонения, криво-ляво разбрах, че в седем часа сутринта „най-внезапно“ дошъл чиновник от губернаторството…
— Pardon, j’ai oublié son nom. Il n’est pas du pays229, май го доведе със себе си Лембке, quelque chose de bête et d’allemand dans la physionomie. Il s’appelle Rosenthal.230
— Да не би Блюм?
— Блюм. Точно тъй се представи. Vous le connaissez? Quelque chos d’hebete et de très content dans la figure, pourtant très sévère, roide et sérieux231. Човек от полицията. Дребна риба, je m’y connais232. Аз още спя, а тоя, представете си, иска „да надникнел“ в книгите и ръкописите ми, oui, je m’en souviens, il a employé ce mot233. Мен не ме арестуваха, само книгите ми… Il se tenait à distance234 и когато взе да ми обяснява идването си, видът му беше такъв, че… enfin, il avait l’air de croire que je tomberai sur lui immédiatement et que je commencerai à le battre comme plâtre. Tous ces gens du bas étage sont comme ça235, когато си имат работа с порядъчни хора. Много естествено, всичко веднага ми стана ясно. Voila vingt ans que je m’y prépare236. Отключих всичко и му предадох всички ключове, лично му ги връчих, всичко му предоставих. J’étais digne et calme237. Прибра чуждестранните издания от Херцен, подвързаното ми течение на „Колокол“, четирите преписа на поемата ми, et, enfin, tout ça238. И накрая книжата ми и писмата et quelques une de mes ébauches historiques, critiques et politiques239. Всичко отнесоха. Настася казва, че един войник ги покрил с някакъв парцал и ги откарал с количка; oui, c’est cela240, с парцал.
231
Познавате ли го? Има нещо тъпо и твърде самодоволно във външността му, впрочем твърде сурова, непристъпна и важна (фр.).
235
Накъсо, сякаш си мислеше, че веднага ще се нахвърля отгоре му и ще почна безпощадно да го бия. Тия долните чинове са все такива (фр.).