Тук му е мястото да кажа, че нашият мил и мекушав Иван Осипович, бившият ни губернатор, си падаше малко баба, но беше от сой и с връзки, което пък обяснява как изкара у нас сума години, без ей за толкоз да си помръдне пръста. По радушие и гостоприемство му приличаше да е дворянски предводител от доброто старо време42, а не губернатор през такива сбъркани времена като днешните. В града постоянно се говореше, че губернията я управлявал не той, а Варвара Петровна. Дума да не става, силни приказки, обаче — пълна лъжа. Ама то пък какво ли не се изприказва по този въпрос. Напротив, през последните години, въпреки изключителното уважение от страна на цялото общество, Варвара Петровна умишлено и съзнателно се беше оттеглила от всякакви висши предначертания и доброволно се беше затворила в едни строги рамки, установени от самата нея.
Вместо с висши предначертания тя внезапно се бе заловила със стопанството си и за две-три години докара прихода от имението едва ли не до предишното. Вместо някогашните поетични пориви (ходене в Петербург, намерения да издава списание и пр.) взе да трупа и да се стиска. Дори Степан Трофимович отдалечи от себе си, позволи му да се настани в друго жилище (за което той отдавна натискаше под най-различни предлози). Малко по малко Степан Трофимович взе да я нарича прозаично жена или още по на шега: „моята прозаична дружка“. То се знае, че тия шеги си ги позволяваше само по един най-почтителен начин и дълго избирайки най-удобния момент.
Ние, по-близките, всички разбирахме — а Степан Трофимович най го усещаше, — че сега синът й се беше превърнал за нея в нещо като една нова надежда и дори в някаква нова мечта. Тая страст към сина я беше обзела по време на неговите успехи в петербургското общество и особено се засили от момента, когато се получи известието за разжалването му в редник. А междувременно явно я беше страх от него и се държеше като истинска робиня. Личеше си, че страхът й иде от нещо неопределено, тайнствено, което самата тя не можеше да изрази, и много често скришом отправяше втренчени погледи към Nicolas, мъчейки се да схване и отгатне нещо… и ето на — звярът изведнъж си показа ноктите.
II
Най-неочаквано и ни в клин, ни в ръкав нашият принц направи две-три невъзможни дивотии с разни лица, тоест главното беше, че тия му дивотии бяха просто нечувани, просто безподобни, просто не от тия, дето се правят обикновено, просто съвсем долнопробни и хлапашки и просто, дявол знае защо, ей тъй, без всякакъв повод. Един от най-почтените старейшини на нашия клуб, Павел Павлович Гаганов, човек на възраст и дори заслужил, имаше невинния навик по всеки повод разпалено да обявява: „Не-е, аз не съм от тия, дето ги водят за носа!“ Хубаво, не е. Но веднъж в клуба, когато пак се разпалил и произнесъл тоя си афоризъм пред неколцина събрани наоколо му посетители (хем все не случайни хора), Николай Всеволодович, който стоял настрана и изобщо не участвал в разговора, внезапно се приближил до Павел Павлович, най-ненадейно го стиснал с два пръста за носа и го потътрил на две-три крачки подире си. Да кажеш, че е имал нещо срещу господин Гаганов — нямаше за какво. С една дума — чиста хлапащина, разбира се, най-непростителна; и дори — както после разправяха, в момента на самата операция бил някак унесен, „досущ като откачен“; но за това чак доста по-късно си спомниха и се сетиха. Отначало в суматохата всички бяха запомнили само втория момент, когато той вече трябва да си е давал сметка как стоят нещата, но не само не се смутил, ами, напротив, усмихвал се злобно и весело, „без капка разкаяние“. Вдигнала се невероятна врява; наобиколили го. Николай Всеволодович мълчал, озъртал се наоколо и с интерес разглеждал лицата на ахкащите и охкащите. Накрая изведнъж пак като да се прехласнал — тъй поне го разправяха, — намръщил се, спокойно пристъпил към оскърбения Павел Павлович и бързешката, с видима досада смотолевил:
42