— Че защо не го питахте направо къде ще ви заточат! — викнах аз разтреперан от възмущение.
— Тъкмо това имах предвид, като го питах, но той си отиде, без да ми отговори. Voyez-vous: относно бельото и дрехите, особено зимните дрехи, всичко зависи от тях, може да разрешат, а може и да не разрешат, могат и с войнишки шинел да ме подкарат. Успях обаче (внезапно сниши глас, озъртайки се към вратата подир Настася) да скрия в жилетката трийсет и пет рубли; тук, през тая дупчица на джобчето, пипнете да видите… Смятам, че няма да ми свалят жилетката, а в портмонето оставих, колкото за очи, седем рубли — един вид „туй са ми то богатствата“. И нарочно оставих тия дребни на масата, уж че Настася ми е върнала ресто, та няма да се сетят, че имам скрити пари. Трябва да се приготвя, защото не се знае къде ще се наложи да прекарам тази нощ.
Просто онемях от това безумие. Очевидно беше, че всички тия работи — обиски, арести и прочие, не ставаха така, както го описваше, явно беше, че не е на себе си. Вярно, че тогава времената бяха други и тия днешните, новите закони, ги нямаше още. Но нали му бяха предложили (той ми го каза) една по-правилна процедура, от която самият той се беше отказал — „надхитрил“ ги бе… Наистина по онова време, тоест съвсем доскоро, губернаторът би могъл в някои крайни случаи… Но за какъв краен случай можеше да става дума тук? Това е, което ме смущаваше.
— Сигурно е дошла телеграма от Петербург — каза внезапно Степан Трофимович.
— Телеграма? За вас? Заради съчиненията на Херцен и заради поемата ви, затова ли ще ви арестуват? Не, вие сте луд!
Бях се ядосал. Той направи гримаса — явно ми се обиди, но не защото му бях подвикнал, а защото бях казал, че няма за какво да го арестуват.
— Знае ли човек в наше време за какво може да го арестуват? — загадъчно промърмори той. Изведнъж ми мина наум нещо невероятно и крайно нелепо.
— Степан Трофимович — викнах аз, — кажете ми като на приятел, истински приятел, няма да ви предам: да не би да членувате в някоя тайна организация?
И ето че за моя изненада той не беше сигурен дори в това — членува или не членува в някаква тайна организация.
— Зависи как ще се погледне, voyez-vous.
— Тоест как така „зависи“?
— Когато с цялата си душа си предан на прогреса и… кой би могъл да гарантира: смяташ уж, че не членуваш, пък, току-виж, излязло, че си членувал някъде.
— Не може така, или — да, или — не!
— Cela date de Pétersbourg257, когато искахме да основем с нея списание. Там е коренът. Тогава се измъкнахме и ни бяха забравили, а сега пак са се сетили. Cher, cher, мигар не знаете как става у нас! — възкликна той отчаяно. — Грабват те, натоварват те и хайде, доживотно в Сибир, ако не те забравят в някоя тъмница.
И изведнъж горчиво заплака. Сълзите му просто рукнаха. Закри очи с червената си копринена носна кърпа и цели пет минути рида, рида конвулсивно. На мен просто ми се обърна нещо отвътре. Човекът, който цели двайсет години беше нашият пророк, нашият проповедник, наставник, патриарх, онзи Куколник, който тъй гордо и величествено се извисяваше над всички нас и пред когото ние искрено се прекланяхме, смятайки това за чест — този човек сега ревеше, ревеше като момченце, което е направило някаква пакост и чака да дойде учителят с пръчката. Ужасно ми дожаля за него. Явно, че си вярваше, сигурен беше, че ще го поведат за „Сибир“, тъй както беше сигурен, че в момента седя до него, и очакваше това да стане още тая сутрин, още сега, буквално всеки момент. И всичко заради съчиненията на Херцен и заради някаква си негова поема! Такова пълно, абсолютно непознаване на действителността беше хем трогателно, хем малко противно.
Най-сетне спря да плаче, стана от дивана и отново почна да се разхожда из стаята, и уж разговаряше с мен, но непрекъснато надничаше през прозореца и се ослушваше навън. Разговорът ни стана съвсем несвързан. Както и да го успокоявах, каквото и да му казвах, все едно че говорех на стената. Почти не ме слушаше, но, от друга страна, пък изпитваше страшна нужда от утешенията ми и непрекъснато го повтаряше. Виждах, че в момента съм му наистина необходим и че за нищо на света не би ме пуснал да си ида. Останах и прекарахме заедно повече от два часа. По едно време изведнъж си спомни, че Блюм намерил и прибрал и две прокламации.
— Какви прокламации? — изплаших се аз като последен глупак. — Да не би…
— Подхвърлили ми бяха десетина парчета — отвърна той с досада (през всичкото време ми говореше ту високомерно и с досада, ту ужасно смирено и жалостиво), но осемте вече ги бях наместил и Блюм хвана само две…
И изведнъж просто се изчерви от негодувание.