— Vous me mettez avec ces gens-là!258 Нима допускате, че мога да имам нещо общо с тия подлеци и подстрекатели, с моето синче Пьотър Степанович, avec ces esprits-forts de la lâcheté!259 О, боже мой!
— Чакайте, да не би пък да са ви сбъркали с него… Впрочем глупости, не може да бъде! — казах аз.
— Savez-vous260 — изригна той внезапно, — имам моменти, когато чувствам, que je ferai là-bas quelque esclandre261. О, не си отивайте, не ме оставяйте сам! Ma carrière est finie aujour-d’hui, je le sens262. Знаете ли, аз, аз съм в такова състояние, че мога да се нахвърля и да ухапя някого като онзи подпоручик…
И той ме изгледа някак много странно — хем уплашено, хем сякаш искаше мен да уплаши. Колкото повече напредваше времето и никой не идваше да го „отмъква“ за Сибир, толкова повече го хващаше яд на някого и за нещо; почна дори да злобее. По едно време в антрето падна нещо — оказа се, че Настася е излязла по работа от кухнята и без да иска, е съборила закачалката. Степан Трофимович отначало цял се разтрепера и заприлича на мъртвец; но щом се разбра какво е станало, ужасно се развика, взе дори да й тропа с крака и я прогони в кухнята. Миг след това с отчаяние ми съобщи:
— Свършено е с мен! Cher — седна той внезапно до мен, гледайки ме жално-жално право в очите, — cher, не ме плаши Сибир, кълна ви се, о, je vous jure263 (очите му се напълниха със сълзи), от друго ме е страх…
Целият му вид ми подсказваше, че най-сетне се е наканил да ми съобщи нещо крайно важно, нещо, което е крил досега от мен.
— Позорът ме плаши — прошепна той тайнствено.
— Какъв позор? Напротив! Повярвайте ми, Степан Трофимович, още днес всичко ще се изясни и ще свърши във ваша полза…
— Толкова ли сте сигурен, че ще ми простят?
— Какво значи „ще ми простят“? Ама че пък го казахте! Какво толкова сте направили? Уверявам ви, че нищо не сте направили!
— Qu’en savez-vous264, целият ми живот е една… да, cher… Те всичко ще ми припомнят… а пък и нищичко да не ми намерят — още по-зле — прибави той неочаквано.
— Как тъй — по-зле?
— По-зле.
— Не разбирам.
— Друже мой, друже мой, нека да е Сибир, Архангелск, нека да е лишаване от права, нека — като ще се мре, да се мре! Но… другото ме плаши мен (пак шепот, уплаха и тайнственост).
— Кажете най-сетне, какво?
— Боят — каза той и ме погледна смутено.
— Какъв бой? Къде? Защо? — скочих аз уплашен, че бедният приятел започва да полудява.
— Къде ли? Ами там, където… му е мястото.
— Кое е това място?
— Е, cher — зашушка ми той почти на ухото, — подът внезапно се отваря под краката ви, хлътвате до кръста и… Това е всеизвестно.265
— Басни! — викнах аз, сещайки се какво има предвид, и се разсмях. — Нима досега вярвате на тия басни?
— Басни ли? Може и да са басни, но крушката си има опашка; а който е изял боя, си мълчи. Десетки хиляди пъти съм си го представял това!
— Но вас, вас защо ще ви бият? Нали нищо не сте направили?
— Толкова по-зле, ще видят, че нищо не съм направил, и ще ме набият.
— И искате да кажете, че именно с тая цел ще ви закарат чак до Петербург!
— Друже мой, казах ви вече, че за нищо не жаля, ma carrière est finie266. От момента, когато тя се сбогува с мен в Скворешники, не ми е жал за живота… но позорът, позорът, que-dira-t-elle267, ако научи?
Вдигна към мен отчаян поглед и цял се изчерви, горкият човек. Аз наведох очи.
— Нищо няма да научи, защото нищо няма да ви се случи. Степан Трофимович, имам чувството, че за първи път се срещаме и разговаряме, до такава степен ме учудвате тази сутрин.
— Друже мой, това не е от страх. Дори да ми простят, дори отново да ме върнат, без да ми направят нищо — пак е свършено с мен. Elle me soupçonnera toute sa vie…268 мене, мене поета, мислителя, човека, пред когото двайсет и две години се е прекланяла!
— И наум няма да й дойде.
— Ще й дойде — с дълбоко убеждение прошепна той. — Няколко пъти сме говорили с нея за това в Петербург, по Велики пости, на заминаване, когато и двамата ни беше страх… Elle me soupçonnera toute sa vie… и как ще я убедя в обратното? Ще прозвучи невероятно. Пък и кой ли в града ще повярва, c’est invraisemblable… Et puis les femmes…269 Тя ще се зарадва. Много ще се огорчи, много и искрено като същински приятел, но тайно ще се зарадва… Ще й дам оръжие срещу себе си за цял живот. О, свършено е с мен! Двайсет щастливи години с нея, истинско щастие… и ето ти на!
Той зарови лице в дланите си.
— Степан Трофимович, а дали незабавно да не уведомите Варвара Петровна за произшествието? — предложих аз.
265