— Пази боже! — настръхна той и скочи от мястото си. — В никакъв случай, за нищо на света! След всичко казано на раздяла в Скворешники — за нищо на света!
Очите му засвяткаха.
По тоя начин, в едно непрекъснато очакване да стане нещо — втълпили си го бяхме и туйто, — прекарахме, мисля, още час, че и повече. Степан Трофимович отново си полегна, дори затвори очи и около двайсетина минути лежа, без да каже дума; помислих дори, че е заспал или се е унесъл. Но изведнъж бързо се надигна, смъкна оцетната кърпа от главата си, скочи от дивана, хвърли се към огледалото, с треперещи ръце си върза връзката и гръмогласно викна на Настася да му дадяла палтото, новата шапка и бастуна.
— Не мога повече — каза той с прегракнал глас, — не мога, не мога!… Отивам.
— Къде? — скочих и аз.
— При Лембке. Трябва да го направя, cher, длъжен съм. Това е мой дълг. Аз съм гражданин и човек, а не някаква шушка, аз имам права, аз искам правата си… Двайсет години не съм търсил правата си, цял живот престъпно съм ги забравял… но сега ще си ги потърся. Той е длъжен да ми каже всичко, всичко! Той е получил телеграма. Той няма право да ме тормози така, щом е тъй, да ме арестува, да ме арестува, да ме арестува!
Беше почнал да тропа с крака и гласът му ставаше все по-писклив.
— Прав сте — казах аз нарочно и колкото се може по-спокойно, макар че много се боях от това му отиване, — наистина по-добре да идете, отколкото да седите и да се тормозите, но не мога да се съглася с настроението ви; вижте се на какво приличате и в какъв вид ще се появите там. Il faut être digne et calme avec Lembke270. Наистина може да се нахвърлите и да ухапете някого.
— Ще се предам доброволно. Отивам право в устата на лъва…
— И аз идвам с вас.
— Не съм очаквал от вас друго и приемам вашата жертва, жертвата на верния приятел, но — само до вратата, само до вратата; не бива, нямате право да се компрометирате повече с нашите връзки. О, croyez-moi, je serai calme!271 В тоя момент се виждам застанал…
— Може би ще влезем заедно — прекъснах го аз. — Вчера онзи техен глупав комитет ме уведоми чрез Висоцки, че разчитали на мен и съм бил предвиден за разпоредител или как му викат… за едно от шестте лица, определени да следят за сервирането, да се грижат за дамите, да настаняват гостите и да носят трикольорна лента на левия ревер. Смятах да се откажа, но защо сега да не вляза, под предлог, че имам да говоря лично с Юлия Михайловна… По тоя начин ще влезем заедно.
Слушаше ме, кимаше, но май нищо не беше разбрал. Бяхме вече на прага.
— Cher — посочи той кандилото в ъгъла, — cher, никога не съм бил вярващ, но… нека и това, нека и това! (Той се прекръсти.) Allons!272
„Дори по-добре — помислих си аз, като излязохме навън, — чистият въздух ще ни помогне, докато стигнем, ще се поуспокоим, па ще се приберем у дома и ще му дръпнем един сън…“
Но сметката ми била без кръчмаря. Тъкмо по пътя стана нещо, което още повече потресе Степан Трофимович и окончателно го подтикна към такива енергични действия, за каквито, да си призная, до тази сутрин го смятах за неспособен. Милият ми, клетият ми приятел!
Глава десета
Флибустиерите. Съдбоносното утро
I
По пътя наистина ни се случи нещо удивително. Но да караме подред. Нещо около час преди ние със Степан Трофимович да излезем, през града минала голяма тълпа работници от фабриката на братя Шпигулини — мнозина я бяха забелязали и се бяха заинтересували от нея. Трябва да са били към седемдесетина души, а може би и повече. Вървели тихо и мирно, почти мълчаливо и почти като под строй. Сетне някои разправяха, че тия седемдесет души били уж избрани от всички работници във фабриката на братя Шпигулини — към деветстотин на брой, — един вид депутация, която да се явяла пред губернатора и предвид отсъствието на господарите да поиска от него закрила срещу управителя, който, затваряйки фабриката и разпускайки работниците, най-нахално ги мамел в сметките — факт, който днес вече не подлежи на никакво съмнение. Други и досега отхвърлят това за избора, защото не можело да се изберат чак толкова много хора — седемдесет души, ами чисто и просто това били най-онеправданите, които на своя глава тръгнали да търсят оправия за себе си — сиреч тоя „всеобщ фабричен бунт“, за който впоследствие се вдигна толкова шум, въобще го е нямало. Трети пък си залагат главата, че тия седемдесет души били не само бунтовници, ами на туй отгоре — политически, сиреч освен че били от най-вироглавите, ами и допълнително надъхани от прокламациите. С една дума, и досега не се знае със сигурност упражнявано ли е нечие влияние, имало ли е подстрекателство. Моето лично мнение за случая е, че подхвърлените тук-там прокламацийки работниците изобщо не са ги чели, а и да бяха ги прочели — дума нямаше да им разберат главно поради това, че тия, дето ги пишат, при всичката простотия на стила си се изразяват крайно мъгляво. Но тъй като работниците наистина бяха за окайване — а полицията, към която се бяха обърнали, не пожела да им влезе в положението, — какво по-естествено от това, да се вдигнат, та „право при генерала“, което ще рече, да застанат чинно пред къщата му и щом се покаже, да се бухнат отпреде му на колене и да протегнат ръце — един вид „ти майка, ти баща“, пък още по-добре, ако му връчат някое прошение. Никакъв бунт, значи, и никакви делегации, ами изпитаното историческо средство — руският народ открай време обича да ходи „право при генерала“, собствено казано, заради самото ходене, независимо от резултатите.