— Тоя, а! — възкликна приставът (и на него му бе причерняло, види се). — Тоя! Ами ти кой си, бе? — приближи се той с вдигнат юмрук. — Ти кой си? — изрева той бясно, болезнено и някак отчаяно (ще отбележа, че много добре познаваше по лице Степан Трофимович). Още един миг и, разбира се, щеше да го сграбчи за шията; за щастие обаче крясъкът му привлече вниманието на Лембке и той се обърна. Загледа се в Степан Трофимович — внимателно, но някак с недоумение, силейки се сякаш да си спомни нещо, и изведнъж нетърпеливо замаха с ръка. Флибустиеров се спря. А аз взех да тегля Степан Трофимович от тълпата. Впрочем може би и самият той вече искаше да се оттегли.
— Да се прибираме, да се прибираме — настоявах аз, — ако още не са ни преброили кокалите, дължим го само на Лембке.
— Прибирайте се, драги, моя е вината, че ви излагам на опасност. Пред вас е бъдещето, чака ви, тъй да се каже, кариера, а колкото до мен — mon heure a sonnée.275
И с твърди крачки се качи по стълбището на губернаторството. Портиерът ме познаваше; казах му, че отиваме при Юлия Михайловна. Влязохме в приемната и зачакахме. Не исках да изоставям приятеля си, но смятах за излишно да му говоря каквото и да било. Той имаше вид на човек, обрекъл себе си на сигурна смърт за отечеството. Седнахме поотделно, аз в единия ъгъл, по-близо до вратата, той отсреща ми, в другия; опрял се беше леко с две ръце на бастуна и замислено бе навел глава. В лявата му ръка висеше широкополата му шапка. Седяхме така около десетина минути.
II
По едно време с бързи крачки влязоха Лембке и съпровождащият го отзад полицейски началник; Лембке хвърли разсеян поглед към нас, но не ни обърна внимание и щеше да отмине в кабинета си, но Степан Трофимович се изправи и му препречи пътя. Високата, съвсем различна от другите фигура на Степан Трофимович правеше впечатление; Лембке се спря.
— Кой е този? — измърмори той с недоумение, обръщайки се уж назад към полицейския, но продължаваше да разглежда Степан Трофимович.
— Степан Трофимович Верховенски, колежки асесор в оставка, ваше превъзходителство — отвърна Степан Трофимович, накланяйки с достойнство глава. Негово превъзходителство продължаваше да го гледа, доста тъпичко впрочем.
— Какво има? — попита той началнически лаконично и с явно презрение нетърпеливо нададе ухо към Степан Трофимович, явно вземайки го за обикновен тъжител, дошъл с някаква писмена жалба.
— Днес един чиновник, който действаше от името на ваше превъзходителство, извърши в къщата ми обиск; ето защо бих желал…
— Името? Името? — припряно запита Лембке, сякаш изведнъж се бе сетил за нещо. Степан Трофимович повтори името си с още по-голямо достойнство.
— А-а-а! Значи… значи, оня разсадник… Милостиви господине, проявите ви са такива, че… Професор ли сте? Професор?
— Навремето имах честта да изнеса няколко лекции пред младежта в …-ския университет.
— Мла-деж-та! — подскочи Лембке, макар да се ловя на бас, че все още не схващаше за какво става дума и може би дори с кого говори. — Аз, милостиви господине, няма да го допусна това — ужасно се разсърди той изведнъж. — Не признавам никаква младеж. Всичко е от прокламациите. Това е абордаж срещу обществото, милостиви господине, пиратски абордаж, флибустиерство… В какво се състои молбата ви?
— Напротив, именно вашата съпруга ме помоли да изнеса утре лекция на празненството й. И не съм дошъл да моля, а да потърся правата си…
— На празненството ли? Празненство няма да има. Няма да го допусна вашето празненство, не! Лекции, а? Лекции?! — разкрещя се той бясно.
— Много бих желал да говорите с мен по-учтиво, ваше превъзходителство, да не ми тропате с крак и да не ми викате като на момченце.
— Вие давате ли си сметка с кого говорите? — почервеня внезапно Лембке.
— Напълно, ваше превъзходителство.
— Аз защитавам обществото, а вие го рушите. Рушите го! Вие… Впрочем спомням си кой бяхте: били сте възпитател в дома на генералшата Ставрогина?
— Да, бях… възпитател… в дома на генералшата Ставрогина.
— И в продължение на двайсет години сте били разсадникът на всичко това, което сега… на плодовете, които сега… Сега ви видях май и на площада. Внимавайте обаче, милостиви господине, внимавайте; насоките на вашите мисли са всеизвестни! Бъдете сигурен, че ви имам предвид. Не мога, милостиви господине, не мога да допусна лекциите ви. Адресирайте молбата си другаде.
И пак понечи да отмине.
— Повтарям, че грешите, ваше превъзходителство: не аз ви моля, а вашата съпруга помоли мен да участвам в утрешното празненство, и то не с лекция, а с нещо литературно. Но сега самият аз се отказвам от това. Обръщам се към вас с най-покорната молба да ми обясните, ако е възможно: на какво основание и защо днес ми бе направен обиск? Бяха ми иззети някои книги, редица книжа, ценни за мен лични писма и всичко това бе натоварено на количка и откарано през целия град…