— Извинете, разбира се… Не зная наистина как тъй изведнъж ми се дощя… глупост…
Небрежното извинение било равносилно на нова обида. Врявата се усилила. Николай Всеволодович свил рамене и си излязъл.
Всичко това беше крайно глупаво, а да не говорим за безобразието — хем, както изглеждаше на пръв поглед, пресметнато и умишлено безобразие, сиреч умишлено, до ента степен нагло оскърбление на цялото ни общество. Тъй го бяха схванали всички. На първо време незабавно и единодушно изключиха господин Ставрогин от клуба; после решиха от името на целия клуб да се обърнат към губернатора с молба незабавно (без да се чакат съдебните процедури) да обуздае опасния скандалджия, столичния „бретьор, използвайки цялата си административна власт, и по този начин да предпази спокойствието на порядъчните хора в града от опасни посегателства“. При което с една жлъчна наивност се прибавяше: „може би и за господин Ставрогин ще се намери да важи някой закон“. Тая фраза я бяха нагласили нарочно за губернатора, та да го жегнат заради Варвара Петровна. Цапотеха с наслада. Губернаторът пък сякаш нарочно тъкмо тогава да не се случи в града; отишъл беше в уезда43 да кръщава детето на една засукана и наскоро овдовяла дама, оставена от съпруга си в интересно положение; но се знаеше, че скоро се връща. Докато го чакаха, направиха на уважаемия оскърбен Павел Павлович цяла овация: прегръдки и целувки, целият град се изреди в дома му с визити. Проектираше се дори да се пусне подписка за обяд в негова чест и само поради настойчивите му молби зарязаха тази идея — може би най-сетне им дойде наум, че човека все пак го бяха водили за носа и значи нямаше какво толкова да се чества.
И все пак как се случи това? Как можа да се случи? Забележително е именно обстоятелството, че в целия град не се намери един човек да припише тази дивашка постъпка на лудост. Значи и от нормалния Николай Всеволодович са очаквали такива постъпки. Аз от своя страна и досега не знам как да си го обясня дори въпреки последвалото наскоро събитие, което уж обясни всичко и като да умиротвори всички. Ще добавя също, че четири години по-късно на предпазливия ми въпрос относно някогашната случка в клуба Николай Всеволодович намръщено отговори: „Да, тогава аз не бях съвсем здрав.“ Но да не избързваме.
Любопитен ми бе и онзи взрив на всеобща омраза, с която всички се нахвърлиха тогава срещу „скандалджията и столичния бретьор“. Непременно им се щеше да съзрат зъл умисъл и предварително намерение да оскърби с един удар цялото общество. Види се, наистина на никого не беше угодил човекът, напротив, всички беше настроил — и да се чудиш защо? До последния случай нито да се скара с някого, нито да оскърби някого, а пък беше учтив, учтив като кавалер от картинка в моден журнал, стига да проговореше. Мисля, че заради гордостта му го мразеха. Даже нашите дами, дето бяха започнали с обожание, сега виеха против него къде повече от мъжете.
Варвара Петровна беше просто потресена. По-късно беше признала пред Степан Трофимович, че отдавна е очаквала всичко това, всеки божи ден през цялата тая половин година, и дори „тъкмо нещо от тоя род“ — чудесно признание от страна на една родна майка. „Почва се!“ — помислила тя и изтръпнала. На сутринта след съдбоносната вечер в клуба тя внимателно, но решително беше пристъпила към обяснение със сина си, но същевременно треска я тресеше, горката, въпреки всичката й решителност. Цялата нощ не бе мигнала и дори рано сутринта бе отишла да се съветва със Степан Трофимович, че се беше дори разплакала, което дотогава не й се беше случвало пред хора. Искаше й се Nicolas най-малкото поне да й каже нещо, да я удостои поне с някакво обяснение. Nicolas обаче, винаги тъй вежлив и почтителен с майка си, я слушал известно време намръщено, но много сериозно, и без да продума дума, й целунал ръка и излязъл. А същия ден вечерта сякаш по поръчка дойде и другият скандал, който, макар и къде по-невинен и по-обикновен от първия, благодарение на всеобщото настроение твърде усили всеобщия вой.